Интервю на Валентина ИВАНОВА
Георги Кочев е роден в Кърджали през 1965 година. След като завършва основно образование в родния си град, се насочва към Пловдив, където учи дърворезба в ТДВА „Христо Ботев“. Магистър по живопис от факултета по изобразително изкуство във Великотърновския университет „Св.Св.Кирил и Методий“ и магистър по компютърни графики в Университета „Джордж Вашингтон“ във Вашингтон.
Става член на СБХ през 1994 г. Участва в много изложби в България, Кипър и САЩ. Работи като преподавател в ОДК-Кърджали. От 2003 година живее в САЩ, където се занимава с компютърен дизайн. През последните години реализира самостоятелни изложби в различни американски градове.
Докато е във ваканция в България, Кочев участва в изложбата на Дружеството на художниците в Кърджали, посветена на Деня на града – 21 октомври.
– Повече от 20 години живеете във Вашингтон. Как се оказахте в САЩ?
– С тогавашната ми съпруга Надя мечтаехме да станем художници и станахме. Работихме успешно 13 години с галерия от Кипър, която организираше наши изложби. Междувременно правихме и изложби в София, Пловдив и с групата на художниците в Кърджали. Предимно двамата, но аз направих и самостоятелна в София. Преподавах изобразително изкуство в ОДК в Кърджали на деца от различни възрасти. Наложи се да прекратя, когато се включих в един проект на министерството на културата и на програмата за развитие на ООН за гражданско развитие в читалищата – втората по големина мрежа в страната, след ловно-рибарския съюз. В периода 2001-2003 работих с тях. През 2000 година имахме шанса двамата да направим изложба във Вашингтон и останахме там 3 месеца. Тя беше отразена в пресата доста добре. За мен беше много успешна. Галерията е собственост на известен творец и галерист, с когото и в момента сме в чудесни отношения.
През 2003 година заминахме и се установихме в района на Вашингтон. Веднага направихме изложба. Продължихме да рисуваме, да участваме в различни проекти. Там животът е много динамичен и изисква бързо адаптиране и приспособяване към местните условия. Започнах работа като графичен дизайнер в университета „Джордж Мейсън“, след това се преместих в университета „Джордж Вашингтон“. По някое време реших и завърших магистратура в същия университет. Работих в различни правителствени агенции като софтуерен разработчик.
Когато заминахме, синът ни Максимилиян беше на 8 години, учеше в СУ „Отец Паисий“. В Щатите той се адаптира най-бързо от всички ни. Сега е на 28 години и вече е поел по своя пътя. Живее с приятелката си и работи в елитна частна компания.
– Как изглежда животът на един художник в Америка?
– Имам комфорта да работя вкъщи и когато ми дойде музата, да сляза в ателието и да се отдам на любимата си дейност – рисуването. Макар да работя друго, мога да кажа, че си останах художник. Няма отърване от тази страст – постоянно те следва, бяга след теб като сянка. Още в детската градина в Кърджали някой похвали моя рисунка и от тогава си мечтаех да стана художник. Сякаш усетих, че това ми е пътеката, която ще ме направи по-различен от другите. Като ученик в ОУ „Иван Вазов“ започнах да пътувам до Пловдив през уикендите, за да се подготвя за кандидатстване в художественото училище. И така две години. След които ме приеха, но в профил „Дърворезба“, защото конкуренцията в другите специалности беше голяма, а местата – малко.
– В Америка участвам в изложби, но не често. Ако съм успял да си създам публика за тези 20 години, за мен е достатъчно. Искам да показвам нови неща, а не с 10-15 работи да обикалям 10 галерии, докато ги продам. Предпочитам да излагам в някой университет, защото академичната среда ми е най-близка. За мен е по-лесно да нарисувам една картина, отколкото да организирам показването й.
– Поддържате ли връзка с други българи във Вашингтон?
– 7-8 години участвах активно в живота на българската общност във Вашингтон. Бях в настоятелството на църквата „Св.Св.Кирил и Методий“ и в управителния съвет на Културния център, но се отказах, защото ми отнемаше много време.
– От четири години сте женен за американка, при това католичка. В страната на неограничените възможности едва ли това е необичано. Как преодолявате религиозните различия?
– С жена ми Гретчен сме заедно от 2018 година. Тя е католичка, а аз – православен християнин. Но се венчахме в английската епископална църква в град Виена, щата Вирджиния, в разгара на Ковид-пандемията през 2020-та и можехме да поканим само 8 гости. Майка ми в Кърджали и сестра ми в Лондон „присъстваха“ онлайн. Интересното беше, че свещеникът беше жена, при това известна актриса в нашумял холивудски сериал от 90-те години. Първо преминахме през подробно интервю, за да покажем че религиозните различия няма да попречат на брака ни.
– Съпругата ми работи като анализатор в Министерството на ветераните. много чете и вече знае за България неща, които аз не знам.
– Връщате ли се често в България?
– Опитвам се. За мен е важна връзката ми с родината. Родопите ме зареждат. Градската среда не ме влече. Приятно ми е да бродя из планината, да видя дренки, трънки, да си откъсна орех. Усещането е страхотно, светва ми. Още като дете обикалях с чичо ми из изоставените села над Резбарци. Дренките са любимите ми дървета. Били са любими и на Джордж Вашингтон. В столицата на САЩ те са рядкост. Единственото място в района, където растат, е имението в Монт Върнън. Там е домът на първия американски президент.
– При всяко свое посещение в Кърджали не пропускате да посетите ОДК и да се поинтересувате от школата по изобразително изкуство. Какво бихте пожелали на младите таланти?
– Както казах, с ОДК са свързани едни прекрасни години от моя живот. Тук екипът, ръководен от Златка Пеньова, винаги ме посреща топло и с огромно уважение. С удоволствие се виждам и с колегите от Дружеството на художниците.
Това, което искам да кажа на децата и младежите е, че хоризонтът им трябва винаги да е висок, да не подхождат към себе си като към хора от малки градчета и да си създават комплекс. Трябва да имат самочувствие. Когато работих по проект на ООН, аз, художник от Кърджали, оценявах работата на мои колеги от Пловдив, София и други големи градове.
Никога не съм гледал на Кърджали като на град, който ти ограничава развитието. Той е мястото, където и днес се чувствам най-комфортно.
Последвайте ни и във Facebook