Нов живот
33-тите съвременни олимпийски игри в Париж отново приковават вниманието на човечеството. В ерата на телевизията и интернет, е лесно да проследим всички състезания, да се вълнуваме от постиженията на спортистите, да се радваме на българите, ако се качат до почетната стълбичка.
Как обаче се стига до организирането и провеждането на олимпийски игри? Продължаваме поредицата, свързана с олимпиадите, част от книгата на Юрий Шанин «Героите на античните стадиони», превод на нашата съгражданка Ира Михайлова.
Един от най-трудните и мъжествени видове състезания – юмручният бой, се провежда в най-древни времена при жестоки условия. Независимо от това дали се води на бойното поле, когато от резултата зависи животът на цял народ, или пък на площадките на стадионите, този спорт е печален. Желанието да се сдобият не само с персонална награда, но и да прославят по този начин собствената си родина, подтиква някои атлети да забравят множество морални и юридически норми. Развлечението се превръща в предмет на най-изострено съперничество. Девизът „победа на всяка цена“ на определена група бойци постепенно затъмнява предишните идеали на атлетите, които се стремят да достигнат до победата единствено с помощта на високо майсторство.
На олимпийските игри юмручният бой идва едва през 688 г. пр. Хр., но на територията на Елада той битува две хилядолетия пр. Хр., като негов покровител е самият бог Аполон, наричан още „Пюктес“ (юмручен боец). Основните правила са въведени от Ономаст от Смирна – пръв олимпийски победител в тази дисциплина. И тук, както и в борбата, няма разделение на категории по килограми. Преимущество видимо имат масивните и тежки атлети, но не са редки случаите, когато великани са падали от умелите удари на малки на ръст, но изкусни атлети. Така не особено високият на ръст Хиподам от Елида става трикратен олимпийски победител, мъдро побеждавайки своите съперници, без да получи нито един удар.
Ръцете на бойците омотават с меки еластични каишки от бича кожа, с които се прикриват всички пръсти, освен палеца, след което коженият ремък завиват стегнато около китката. Това не само предпазва пръстите от травми, но и увеличава мощта на удара. Не малко бойци излизали на арената с кожени или метални шлемове. Опитните бойци маневрират ловко като се стремят да поставят противника си с лице към слънцето и тогава да нанесат съкрушителен удар. Трагично е, че има атлети, които са проявявали желание да осакатят противника си, за да се сдобият с победа.
Споменатите от Павзаний меки кожени каишки постепенно се заменят с по-твърди, снабдени с метални подложки. По-късно се появяват ръкавици, изплетени от тетраедърни ремъци, прикрепени към ставите със специални кожени пръстени.
Юмручните боеве имат далеч по-малко привърженици в сравнение с останалите олимпийски видове спорт
Показателни са словата на гръцкия сатирик Лукилий, който с упрек се обръща към боеца Стратофон: „Кучето на Одисей го разпознава даже след двадесет години на странствания. Но теб, Стратофоне, след четири години непрекъснати юмручни боеве, не те разпознава не само кучето ти, но и съгражданите. Погледни в огледалото, и сам ти няма да можеш да се познаеш, ще си помислиш, че е някой друг…“ Омир в прочутата епопея „Илиада“ описва всички герои с явна симпатия. Единствено юмручният боец Епей от състезанието, което устройва Ахил, не извиква симпатията на поета, а следователно и на окръжаващите. Омир го описва като пълна противоположност на Одисей, Нестор и Ахил. Епей може да се похвали само със съкрушителния си удар и с нищо повече. Ако трябва да покаже умения в друг тип състезания, той е неумел, ограничен, знаещ само едно – юмручния удар. Затова и векове наред фигурата на Епей в гръцкия фолклор е представяна като строго комичен образ. В V в. пр. Хр. подобно комичен образ Ксенофонт придава на тесалийския боец Боиск.
Античните писатели свидетелстват как освен Херакъл, който с голи ръце удушава страшния Немейски лъв и цял живот след това носи на гърба си кожата му, така и Полидам, живял в V в. пр. Хр., също е удушил лъв с голи ръце.
Полидам обаче се прочул като смелчага и юнак, когато на 93-та Олимпиада е увенчан с победа
в панкратиона – най-трудния и жесток спорт на тежкоатлетите, съчетаващ борбата и юмручния бой (бокса). Вероятно спортът е свързан с военните ръкопашни боеве, от които се отличава с липсата на оръжие. Тук всичко е позволено: всякакви удари, захвати, спъвания с крака, всевъзможни болезнени похвати, захапвания, извиване на стави не се считат за особено нарушение… (приблизително като в днешния кеч). За някаква естетическа наслада у зрителя не може да става реч. Многочислените опасности, които крие панкратиона, са причина да не е особено популярен, дори сред атлетите. Тъй като панкратистите и борците се състезават в един и същи ден, някои атлети рискували с участие и в двата спорта. Ако и в двата случая станат победители, удостоявали ги със званието „парадоксоник“, т.е. необикновен победител.
В древността военните колесници играят важна роля на бойното поле
Високи и летящи на пълна скорост, конете по-лесно разгромяват пехотата на противника, премазвайки я отначало с гърдите си, а след това я довършват с копитата си. В някои случаи остри саблени сърпове по оста на колелетата от двете страни на бойната колесница са оставяли широка диря от труповете на загинали пехотинци от вражеския лагер.
С течение на времето колесниците сменят бойното поле с това на хиподрума, за да се състезават за скорост. Определят конната езда като най-аристократичния спорт не само заради многовековните традиции, а и защото само много богати хора могат да притежават обширни конюшни със скъпо платени състезателни коне и ездачи. И не само… Възпяването на победите на хиподрума е изисквало хонорар за поета. Не случайно Пиндар, който е създавал множество прекрасни „епиники“ (победни песни) за приключването на турнирите, всъщност е и погребан на хиподрума.
В античните игри награждават не водачите на конете победители, а стопанина, който даже може и да не е участвал в състезанието
Хилядите тълпи шумно приветстват безименния водач, но собственикът на отбора обира лаврите. Павзаний подробно описва хиподрума на Олимпия, който се намирал между стадиона и долината на река Алфей. Съоръжението има за начало портик с дървена триъгълна ограда, наподобяваща нос на кораб. На всяка от страните на тази ограда се помещават боксове (общо 40 на брой) за впряговете. От вътрешната страна на оградата се помещава олтар на бог Посейдон, на върха на който стои бронзов орел с разперени криле. В най-високата част на оградата е укрепен стълб с меден делфин. По сигнал на еладониките и с помощта на специално устройство орелът „излитал“, а делфинът се „гмуркал“. Колесниците, разположени по двата катета на равнобедрения триъгълник, последователно са пропускани през опънатите ограничителни въжета, като отначало тръгват тези, на които предстои да пробягват през външните (по-големи) кръгове на хиподрума. Когато се изравнят със следващия бокс, отново се спускат ограничителни въжета и следващите впрягове също тръгват. Най-последни тръгват тези впрягове, които са най-близо до върха на триъгълника. Така се съблюдават равните условия за състезателите. Едва когато всички колесници се изравняват на стартовата линия (местата на старта се определят със жребий), сигнал от тръба дава начало на състезанието. По дължината на състезателното поле са издигнати три каменни стълба с надписи: „Бъди решителен!“, „Не се бави!“, „Успей да се обърнеш!“. Напълно естествено, всеки водач се старае да направи завоя за връщане по-близо до стълба – обозначител, за да може по-скоро, без да губи и най-малката дължина, да се приближи към финала.
Точно завоят става причина за трагичните обрати в състезанието – счупени оси, излетели колела, паднали водачи… За „по-надеждно“ мнозина водачи плътно омотавали юздите около тялото си, но при бясната скорост, ако не успеят да ги срежат навреме, подплашените коне са влачили дълго време по земята своите водачи. През 462 г. пр. Хр. при надбягванията в Делфи от четиридесет атлети остава жив само един водач. Изходът не случайно го наричат „печалната порта“. Притежателите на коне не рискуват нищо – конете оцеляват, а да си наемеш водач по онова време е доста евтино.
Павзаний свидетелства, че от 25-та Олимпиада (620 г. пр. Хр.) се състезават само едновпрягови колесници, но по-късно на хиподрумите се появяват такива с по два впряга и даже с по четири.
През 648 г. пр. Хр. в програмата има и дисциплина езда, като ездачите не признават нито седлото, нито стремената по това време. Дистанцията на състезателната игра е една обиколка. Зрелище е така нареченото „апабатикòн агòнес“, когато ездачът трябва да съчетава в себе си уменията и на акробат, и на бегач – до завоя той усмихнато се спускал от коня до земята, а след заобиколката ту скачал на земята, ту отново се оказвал върху коня. По времето на Павзаний има езда-анабат, при която ездачът е с копие и щит. При команда на еладоника, той е длъжен ловко да скочи от коня и да бяга успоредно с него, докато не последва нова команда и да продължи ездата.