-
Оставили всичко дом, земя, животни събирано и градено поколения, преживяли какво ли не, те вярвали, че с напущането на Мала Азия за тях ще настъпи по-спокоен и хубав живот. Затова ликували в параходите, а погледите им били вперени в очакване на пристанище Дедеагач
Доц. Тонка ВАСИЛЕВА
До 1908 г. младежите от българските села в Мала Азия не били вземани като войници в турската армия. След младотурския преврат 1908 г. турското правителство приело закон, съгласно който и българските младежи се задължавали да служат като войници три години в турската армия. С обявяването на Балканската война, много от българите подлежащи на мобилизация напуснали родните домове и идвали при близки в страната. Двадесет и пет от тях участвали в Балканската война като доброволци в Македоно-Одринското опълчение. С будно българско съзнание, добре знаели кое е тяхното отечество, което трябва да защитават. С риск за живота си прекосявали турско-българската граница или фронтовата линия за да се озоват в България или направо в българските войскови части.
Не би могло да се опишат всички перипети, през които са преминали, но едно е ясно – едва ли някой от тях е останал под турския флаг да се бие срещу България и съюзниците й.
Как се отразяват Балканските войни на българите в Мала Азия.
До Балканските войни животът на българи, гърци, турци, арменци и казаци бил мирен и спокоен. Със своята честност и коректно отношение към ближния, малоазийските българи спечелили уважението, благодарността и благоразположението на другите етноси.
Манда Сотирова и Манда Карачомакова, потомки на бежанци от селата Урумча и Чаталтепе, Мала Азия, в традиционна зимна сагяна моминска носия
Войните през 1912 – 1913 година променили изцяло живота им. Бягството на българските мъже от турската армия и преминаването им в българската предизвикало омраза и ненавист в турските власти към семействата на бежанците. Озверени от загубата на Турция в във войната, турците проявявали всевъзможни своеволия, необезпокоявани от властите. Започнало системно изземване на добитъка и храните им без нищо да се заплаща. „Отваряха хамбарите по всяко време и пълнеха чувалите, а ние гледахме и не смеехме дума да кажем. Влизаха в кошарите и вземаха най-хубавия добитък, а ние с мъка мълчахме“ – разказва Стайка Маврудова, бежанка от село Урумча – 14-15-годишно момиче тогава. Особено непоносим станал животът им с пристигането на черкези и турците (мухаджири) от Балканите, настанени в съседство със селата им.
Обири и убийства, кражби на реколта на полето, палежи на плевни и сено съпътствали дните им. Те се страхували да излязат на работа по нивите. Нерядко спели по няколко семейства заедно, за да се отбраняват при необходимост.
Случващото се не било случайно. Турските власти се стремели да създадат такива условия, че те сами да пожелаят да се изселят. Освен от несигурността за живота им, психическото напрежение се нагнетявало от онова, което настъпило в Тракия, преминавало през Босфора и Дарданелите и стигало до тях. В Болгаркьой избити 1100 души бежанци, в Ятаджик (Маджарово) – загинали близо 2000 души бягащи към България и т.н. Примерите на жестокост нямали край.
Празнична сагяна носия от село Урумча, Мала Азия
По време и Балканските войни турското правителство си поставило за цел да принуди българите да напуснат Мала Азия и имотите си, без да бъдат заплатени да бъдат отдадени на идващите турски бежанци и загубилите право да живеят в Европейска Турция черкези.
Осъзнали своята безпомощност да се справят с обстоятелствата те предприели стъпки за преселване в България с ясното съзнание, че ако ще мрат по-добре да е в Родината.
В края на 1913 година в българската легация в Генералното консулство в Цариград започнали да пристигат представители на българските села в Мала Азия с молба за изселването им в България. Първият официален писмен документ във връзка с изселването им е документ № 9550 от 19 декември 1913 г. на Министър-председателя д-р Радославов до Министерския съвет. В нето той съобщава за 30 села, с население близо 60 000 души, които молят да бъдат улеснени за да се преселят в Царство България ако държавата им отпусне български параходи, които да ги вземат заедно с багажите им от пристанище Бандърма.
Пристанище Бандърма, откъдето през 1914 г. бежанците са тръгвали от Мала Азия за България
След като Министерският съвет постановил да се наемат нужните параходи на държавна сметка, започнала организацията по придвижването им в България. С това бил натоварен Злати Чолаков – архивар-счетоводител при легацията. Извозването на бежанците от пристанища Бандърма и Кемер до пристанище Дедеагач (Александрополис) било организирано в десет групи.
В ранната пролет на 20 март 1914 г. от пристанище Бандърма за Дедеагач с парахода „Борис“ тръгнала първата група. Това били жителите на селата Тьойбелен и Ташкисе. Последната десета група напуснала Мала Азия на 11 юни 1914 г. Това били жителите на селата Тьойбелен и Хаджи Паункьой прогонени от турците с насилие и грабежи. Много драматизъм ги съпровождал до качването на параходите.
Така, през 1914 г. била ликвидирана българската селска колония в Северозападен Анадол, оставила имущество на обща стойност 10000000 златни лева по цени от 1936 г., неизплатени до момента от Република Турция.
Оставили всичко дом, земя, животни събирано и градено поколения, преживяли какво ли не, те вярвали, че с напущането на Мала Азия, това ще остане в миналото и за тях ще настъпи по-спокоен и хубав живот. Затова ликували в параходите, а погледите им били вперени в очакване на пристанище Дедеагач.
Какво си спомня за този ден Стайка Маврудова, моята баба бежанка от Урумча, разказ, който съм слушала от ранно детство: „Стъпвайки на парахода, безгранична радост изпълни хората. Морето почервеня от хвърлените във водата фесове. Писнаха гайди. Залюляха се хора. Изведнъж всичко утихна и сякаш дъхът на хората спря. „Параходът потъва“ се носеше от уста на уста. „Изхвърляйте товар!“ – заповяда капитанът. Какво се хвърляше, не можеше много да се види, но всичко се оправи. пристигнахме живи в Дедеагач, но почти без нищо!“
Къщата на Димитър Кехайов от село Коджа бунар, Мала Азия, снимка 2009 г.
Още с първите дни от влизането им в града мечтите отстъпили място на неочакваната страшна действителност и борба за физическо оцеляване.
След 40-дневен карантинен период в Дедеагач те били настанени в селата на Гюмюрджинска, Дедеагачка, Софлийска, Ивайловградска и Свиленградска околии.
Кървавата 1913 г. за българското население в Одринска и Беломорска Тракия била отминала, но жертвите на турските жестокости и кланета все още стояли. Освен всичко това, в някои села в една къща живели 5-6 бежански семейства (около 25-30 души) без елементарни условия на живот. Сред населението пламнали чума, коремен тиф, холера, малария. Болестите покосявали млади и стари, цели семейства и села.
Всички бежански семейства, които се заселили в Ивайловградска и Свиленградска околии се установили трайно, тъй като и след войните тези територии останали в пределите на България. Те били на настанени в изоставени от турците и гърците села и оземлени.
Най-трудно било заселването на малоазийци във вътрешността на страната. С избухването на Първата световна война мъжете бежанци били мобилизирани. Цялата отговорност по изхранването на децата и възрастните хора паднала върху бежанките – осигуряването на храна трябвало да става без дом, земя, покъщнина, пари. За да оцелеят ежедневно се налагало да преодоляват много трудности, непосилни за една жена и те го правели по най-достойния начин. Гладни, изтощени те ходели до късно през есента по полето да търсят неприбрани реколти, да копаят корени от познати треви за да направят чорба за изгладнелите си деца и близки. Гладът и болестите, липсата на елементарни условия на живот и средства за лечение взели ежедневни жертви. Въпреки всичко с голямото си трудолюбие и жилавост, с несломимия си дух и борбеност тези хубави жени оцелявали, а с тях посрещали новото утро децата и близките им.
Малоазийските семейства, които се заселили в Западна Тракия през 1914 г., след откъсването й от пределите на България, за втори път се влели в бежанските колони. Оставили отново всичко придобито с много труд и пестеливост за да поемат към свободното отечество и поставят трайно начало.
От двете Балкански войни България излиза с разтърсено из основи западнало стопанство. Макар потънала в глад, страната приютила прокудените от Одринска Тракия и Мала Азия, но можела да им предложи единствено живот на ръба на оцеляването.
Бидейки наясно, че със собствени средствата страната не би могла да се справи с бежанския проблем, българското правителство отправило молба за външен заем, който бил отпуснат. За окончателното настаняване на всички малоазийски бежански семейства (1640), одобрени да ползват тази помощ били изразходвани 189338000 лв. от този заем.
И започнал труд, съзидателен труд, с който мечтите им се превърнали в реалност.
Вижте още по темата: 1. 110 години малоазийските българи носят рана в сърцето си, но живеят, прощавайки, силно и смело