Иво ГЕОРГИЕВ
Пристигам рано с форда – към 9,20-9,30 ч. Минах през село Боровица, а не през Млечино – пътят е еднакъв и от двете страни почти, но минах край Боровица заради пищните гледки. От високото си викам ще снимам нежните поляни, водата и отсрещните върхове. И наистина спирам – снимам, гледам. Благодат за очите. Мъгли няма, но е свежо. Чешмите мътни – исках да си налея вода, но я излях като видях че е мътна.
В Башево спирам винаги накрая – оттам където тръгва пътеката към Крепостта. Тъкмо спирам и един възрастен човек излиза от старата къща, с изписан номер 20 над вратата. Леко прегърбен – започва да ме разпитва и ме кани да седна на пейката пред къщата. Не ме кани – направо ме хваща за ръката и ми повежда към пейката. Слънчево е и едни котки са се излегнали малко по-нататък мързеливо на слънце. Откъде съм, ме пита – къде живея в Кърджали, какво работя, как се казвам. И аз го питам как се казва – Сали, ако добре съм запомнил. Работел в мините – Мадан. Предлага ми между приказките кафе. Отказвам, но се разбираме като се върна от похода – тогава да пием. Тюхка се, че светът не вървял на добре. Бил в болницата и се оплаква от лошото отношение на сестри и доктори. Едно време, вика, не беше така – познавал Дафовски – този на когото е кръстена сега голямата болница в областния град. Всяка сутрин ще мине на визитация, ще те пита как си и едно-друго. Да, друго беше едно време. И тоя Путин, вика…Не вървят на добре нещата. Ами паметника, дето искали да го събарят, в Пловдив. Какво пречи? А-а-а – отговарям, искат да сложат паметник на някой български герой, да не е на чужд войник, затова. Има проект, сменя темата – отпуснали са пари, да се направи път, до крепостта и да се развие туризма. Дано да не е, му викам като на Дяволския мост – пак да оградят всичко като в зандан, с решетки и да взимат пари. Не харесвам такива проекти – дивото си е диво, само развалят пейзажа. Родопите развалят.
Ставам да тръгвам – вода, казва, имаш ли? Имам, имам. Чакай да ти дам един бастун. Имам и тояга, благодаря. Питам го има ли пътека, да се слезе до река Арда и той ми обяснява, че имало пътека – след крепостта, отляво и можело да се слезе.
Разделяме се. Като преди това съм го издебнал да го снимам. А той ми казваше, че идвали журналисти при него, снимали го, правили предаване. Спокоен, бавен, благ.
Тръгвам.
Пътеката си я знам – толкова пъти съм се спускал към това укрепление. Сега си нося и книгата на археолога Иван Балкански – четене с разбиране – да гледам и да отгатвам какво виждам – това е кула, това е източния вход, тук под прага е дупката изкопана от иманяри още през 70-те. Катеря се по стените, слизам, снимам. Сядам, похапвам, търся „Гяур мезар“ – неверническото гробище. Продължавам после надолу към Арда. Намирам пътеката, вървя. Стигам почти до края на носа под крепостта. Условно я наричам крепост, но реално това е нещо по-малко. Може би нещо като застава, погранична цитадела. Няма жива душа – нито по пътя, нито на руините. Дишам, вървя, слушам пролетните звуци, ромоленето на реката долу.
Връщам се обратно в Башево към три и половина. На чардака на къщата, която е до тази на бай Сали, са седнали мъж и жена и тъкмо си пият кафето, на рахат. Първите им думи са – здрасти, ще пиеш ли кафе. Оказва се, че това е синът на бай Сали – живее до неговата къща с жена си. Имали три деца – нито едно не е край тях. Белгия, Нидерландия и Кърджали – това са местата, за които мислят еври дей. Идва след малко с кафе, вади и кексчета „Милка“ – били от Холандия. Към нас се присъединява и другият брат – той излиза от бащината им къща.
Колко души живеят в селото, питам. А, няма и двайсетина. През лятото някои се връщат от чужбина… Приятно е да седиш, да бъбриш спокойно, да се шегуваш, за това и онова.
Когато се надигам да си тръгвам, ме канят – идвай пак. Обещавам, пак ще дойда. Стига да не ме изпревари новият проект за превръщането на крепостта в поредния хитов туристически обект. Това означава, че повече няма да стъпя на това място.
На излизане от селото, двама души се кандилкат по шосето. Явно единият подкрепя другия, който е подпийнал. Маха ми този, развеселеният. Спирам и свалям стъклото. Брато, дай някой лев, ми завалва пичагата. Ще ти дам, ама ми кажи как се казваш. Изломотва нещо, но не го разбирам. Бъркам и му давам левче. Ухилва се, сякаш съм му дал гърне с жълтици – ще издъни още една бира в кръчмата.
Денят притъмнява – един пълен с прелестни изживявания и гледки като с жълтици ден.
Последвайте ни и във Facebook
