Мария Лалева: Писането е енергия, трябва да влезеш в нея без да се разсейваш Когато писах „Пасиансът на архангелите“ стоях 4 месеца на морето, в Созопол, съвсем сама, синът ми дойде два пъти и с никой друг през това време не съм се виждала

  • Пътувайки из България, се срещам само с красиви хора. Няма читател, в който да не съм видяла нещо светло и хубаво, нещо усмихнато. И като тегля чертата, не знам откъде идва тая чернилка. И като нагласа, и като литература, и като кино – вечно сме комплексари, депресари, лузъри. Време е някой да каже на българина, че е прекрасен и че трябва да се заобича!

Мария Лалева е родена в Благоевград. Родът ѝ произхожда от Вардарска Македония и от Сяр. Завършва Езиковата гимназия в града и висше образование – специалност „Икономика“.

През 2018 година излиза дебютният ѝ роман „Живот в скалите“, който много бързо се превръща в една от най-продаваните книги в България. Става най-четеното заглавие на книжарници „Хеликон“ за 2018 година. Впоследствие оглавява класацията и през 2019, 2020 и 2021 година. Тиражът ѝ достига 120 000 екземпляра.

Лалева и сценарист и изпълнителен продуцент на пълнометражния игрален филм „Дамасцена“, чиято премиера се състои през ноември 2017 г.

През 2021 година излиза вторият й роман „Пасиансът на архангелите“. Издала е и няколко стихосбирки.

Преди дни писателката пристигна в Кърджали и се срещна с ученици в СУ „П.Р.Славейков“ и с читатели в Регионалната библиотека „Н.Й.Вапцаров“.

Интервю на Валентина ИВАНОВА

 – Имахте среща с ученици в Кърджали. Какво научавате от младите си читатели?

– Децата ги интересува любовта, прошката. Те бяха чели доста от моята поезия. Напук на битуващите митове, че стихотворенията са женска територия, момчетата бяха много активни и ми зададоха най-смислените въпроси. Видях изключително интелигентни деца, красиви с униформите и с одухотворените си лица. Имаха усещането, че за тях срещата е празник. Децата са чисти и приемат всичко за чиста монета. Научени са да работят със символи и да ги разбират. Много съм впечатлена, макар да не ми е първи досег с млади хора.

– За втори път сте в Кърджали. Правите ли разлика между публиката в различните градове?

– През октомври 2018-та бях тук. Аз обичам да пътувам и да попадам в по-малки градове. Хората там не са литератори или любители на висока литература. Те искат да ми зададат въпроси, но в действитерност имат въпроси към себе си и търсят отговори на тях.

Всички срещи са различни. Едни хора са по-любопитни, други – по-плахи. Но всички са емоционални, тъй като моите книги са емоционални и публиката се настройва предварително на такава вълна. Не знам в колко градове съм била, вече не ги броя, но знам, че още не съм отговорила на всички покани.

– Все пак ви остава време за писане… Имате ли специален ритуал при тази дейност?

– Като кажа, че пиша и край. Ставам отшелник. Не защото съм разочарована от социалните процеси в България, а защото писането е енергия и трябва да влезеш в нея без да се разсейваш. Когато писах „Пасиансът на архангелите“ стоях 4 месеца на морето, в Созопол, съвсем сама. Синът ми дойде да ме види два пъти. С никой друг не съм се срещала. Може би затова „Пасиансът“ стана една много смирена и тиха книга.

– Ежедневието ли ви предизвиква да пишете, то ли ви дава теми?

– Сега извадих една тема, относително актуална. Смятам да я вплета в по-екзотерична дреха.

– Издайте нещо!

– Всички герои няма да са българи. Ще бъдат хора от различна култура и религия, стъпили на наша територия. Искам да покажа нашия свят през очите на чужденеца. Няма как да покажа колко сме еднакви, ако не покажа различните гледни точки и като отпаднат различията, колко си приличаме всички. Няма да издавам повече!

 – Все пак от книгата, която пишете, какво искате да научи читателят за природата на българите?

– Хубаво е да се огледаме в чуждите очи, защото ние до такава степен сме в примката на всичко негативно, което говорим сами за себе си, което създаваме сами за себе си. Пътувайки из България, се срещам само с красиви хора. Няма библиотека, няма читалище, няма читател, в който да не съм видяла нещо светло и хубаво, нещо усмихнато. И като тегля чертата, не знам откъде идва тая чернилка.. И като нагласа, и като литература, и като кино – вечно сме комплексари, депресари, лузъри. Време е някой да каже на българина, че е прекрасен и че трябва да се заобича!

– Това не е ли призванието на интелектуалците, на хората на духа? Едва ли политиците ще ни го кажат…

– Политиците имат друга нагласа. Аз бях доста активна, но вече не съм. Разбрах, както пише в Еклесиаст, че има време за битки, време за тишина, време да сееш, време да жънеш, време да мълчиш, да се отдръпнеш и да гледаш. Което не можеш да промениш – трябва да го приемеш.

Снимки: Ваня Иванова

🔽Последвайте ни и във Facebook🔽

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *