Интервю на Валентина ИВАНОВА с Камелия Чолакова
– Г-жо Чолакова, Центърът за защита на пострадали от домашно насилие функционира в Народно читалище „Обединение 1913“, на което сте секретар. Май това е единственото място, където пострадали от домашно насилие в Кърджали намират подкрепа. Как им помагате?
– Създадохме Центъра още през 1999 година. До днес той същестгвува благодарение на няколко поредни проекта, финансирани от различни донори. А, когато действието на проекта изтече, ние продължаваме да помагаме на доброволни начала, защото осъзнаваме значимостта на проблема и липсата на други възможности за потърпевшите.
Предоставяме безплатни консултации. На пожелалите да подадат жалби, помагаме да подготвят документите за съда. Работим с консултантите юрист Венелина Милушева и психолог Татяна Дикова. Уникалното при един от проектите беше иновативна програма, която ни даваше възможност да обикаляме селата в областта. Организирахме приемни в читалищата и заедно с юриста и психолога разясняваме на жените какви са възможностите им да реагират при такъв проблем, къде могат да потърсят помощ, какъв е законът за защита при домашно насилие. Правихме това в партньорство с полицията и колегите от местните читалища. След приключване на проекта, прекратихме тези срещи, защото за тази дейност е необходим голям финансов и човешки ресурс.
– Как изглежда картината с домашното насилие в Кърджали според вашите данни?
На седмица поне 3 жени идват при нас. От началото на 2023 година имаме 14 случая, а за миналата са 25. Това са само хора, на които сме подготвили документи за съда. Общо консултираните са доста повече. Възрастовият диапазон е доста голям – от 17 годишно момиче, пребито от приятеля си в дискотека, до жена на 64-65 години, която идва няколко пъти в Центъра, но така и не се решава да подаде жалба. Преди няколко години имаше мноог случаи на деца, предимно наркозависими, които малтретират родителите си за пари. Рядко идват пострадили мъже. Главно посегателствата са на мъже върху жени. Насилие има във всяка възраст, във всяка етническа група, както в селата, така и в града – няма защитени. Разбира се, в селата е по-трудно, защото са затворени общности, но съвременните жени все по-често събират смелост да си признаят проблема и да потърсят помощ.
– Все пак проблемът е доста сериозен, за да бъде оставен само на неправителствения сектор. Каква е ролята на държавата?
Наистина проблемът е много сериозен, но, както си видя и при последните нашумели случаи, държавата не участва адекватно в решаването му. Деянието не влиза в досието на извършителя и не води до сериозни наказания. Полицията е прекалено натоварена с други престъпления и домашното насилие не й е приоритет. В България няма програми за насилниците. Никоя психиатрия не иска да се занимава с насилниците. Съдът издава постановление той да се лекува в психиатрично заведение, но понеже няма програма, тази мярка не се спазва. Насилниците продължават да преследват своите жертви, да им изпращат СМС, да ги причакват и тормозят, да ги обиждат публично пред роднини и колеги и т.н.
Когато има физическо насилие, съдът е по-строг. Но психическият тормоз не се взема предвид и не му се отдава голямо значение.
– Какво може да се направи, за да се облекчи работата с потърпевшите?
Необходимо е България да приеме Истанбулската конвенция, за да се регламентира защитата, която държавата трябва да оказва на пострадалите – да създаде приюти, където да ги настанява, да полага безплатни грижи, да им намира работа, както е в нормалните европейски страни. С подписването на Истанбулската конвенция българската държава се задължава да носи отговорност за пострадалите, каквато сега не носи.
Мога да кажа как Норвегия работи в тази област. Ако някой набие жена си, всички са отговорни– и роднините, и съседите, които са длъжни да съобщят. На извършителя се гледа като на пострадал. Родините го привикват и му препоръчват да постъпи на лечение в център за терапия. Там той се лекува в продължение на 2 години по индивидуална програма, като заплаща цялата терапия. Ако не приеме съвета на роднините, се намесва работодателят му. Казва му: Ако не отидеш на терапия, си уволнен. И той ще-не ще, отива. През двугодишния период извършителят не ходи редовно на терапия или отново посегне на жена си, веднага отива в затвора. В случай, че потърпевшата реши да го напусне, всички мерки за нея са безплатни. Държавата я настанява, обгрижва в специален приют и й съдейства при съдебни действия. С две думи, обществото и държавата са ангажирани с проблема и помагат по всякакъв начин в решаването му.
🔽Последвайте ни и в Facebook🔽
