-
За оптимизма той каза: в рамките на шегата – може да дойдат извънземните…
Интервю на Лияна ФЕРОЛИ с Антон ДОНЧЕВ
Преди 4 години Антон Дончев пред международния форум “Българският дух през вековете” във Велико Търново каза:
– Можем отново да разпалим духовната мощ на нашите прадеди, като първо разровим нейната жарава и раздухаме, размахаме смело все още тлеещите главни в почти загасналия огън на националното ни самосъзнание. И това ще стане, когато името българин отново стане духовен, а не етнически белег и когато с него започнем да изразяваме живеенето в синхрон с Божествените закони. Така както са го правили нашите прадеди.
Успях да поговоря с него тогава по важната за нас, българите, тема и го попитах как още може това да стане ?
Антон ДОНЧЕВ
– Вълната на информацията е толкова голяма, – отговори той, – че хората не могат да плуват в нея, а по-скоро се давят. Не знаят какво се говори, къде се говори и за да чуят, най-вероятно, единственият начин е и те да крещят. Защото времето на нашето възпитание, говореното на по-нисък тон с изчакване, изглежда, е отминало. За да живееш с вълци, трябва да виеш като вълк, иначе не върви, защото не може да се сложи летва в информацията. Тя така силно ни залива и помита, че се давим в нея. Неприятно е да викаш заедно с другите, но, като че ли, това е единственият начин да бъдеш чут.
– Но нали и досега се е правило, пък нищо не се е променило…
– Да, доказано е, че насилието не върши работа, но пък и вече доста пъти човечеството е трябвало да преодолява проблемите си по някакъв начин. Вярно е, че когато го е правило с насилие, е нямало особени резултати…
С съпругата му Райна Василева и с Лияна Фероли
– Дори е ставало по-лошо…
– По-лошо или по-добро, с малки разлики между тях, не е от голямо значение, но да не си представяме колко по-лошо можеше да бъде. Важното е да се научим да си държим на своето, защото в поведението на опонентите много пъти няма логика. Няма я вече предварителната логика, както е в шахматните ситуации, в които се знаят бъдещите ходове. Не е като при регламентираните движения в шаха, в които всяка фигура си има свой ход, а сега в живота всяка фигура се движи както си ще. И отива там, където не е чакана.
– Тогава какво ни остава?
– Най-жалкото е, че сега се забелязва едно пълно объркване, една липса на логика, което е по-опасно от всичко друго. Затова, вероятно, викането трябва да започне, когато виждаме, че викащият насреща ни започне да се движи обратно по еднопосочната улица. Съвършено очевидно е, ставащото сега не е резултат на някаква логика. И ние не можем и не трябва да оставаме безразлични към този начин на поведение. По никакъв начин не можем да кажем, че е добро положението. Виждаш, че нечие поведение е неприятно, но не можеш да му кажеш, че е луд. Но все ми се струва, че има някаква спирачка на лудостта.
– Къде я виждате?
– Виждам я в това, че не се разразява. Има все още своите прояви, но още не е стигнала до състоянието, наричано „амок” – неусвоената форма на духовна агресия.
– И все пак, не съзирате ли поне капчица оптимизъм в края на тунела, по който се движим?
– В рамките на шегата – може да дойдат извънземните…
– Защо пък не, вероятно, са го правили и друг път, за да ни спасят от самите нас…