Отбелязваме 153 години от гибелта на Апостола на свободата Васил Левски. При почитане на паметта на Апостола обаче има разминаване между датата на неговата гибел – 18 февруари, която се отбелязва в редица градове, включително и в родния му град Карлово, и почитането в по-голямата част от страната – 19 февруари.
Безспорен исторически факт е, че Васил Левски приключва земния си път на 6 февруари 1873 г. по стар стил. Присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.
Обесването на Васил Левски – 6 февруари 1873 г. по стар стил, отговаря на 18 февруари, а не на 19 февруари по нов стил, твърдят историците. На повечето места в страната обаче почитта към паметта на Апостола се отдава на погрешно наложената дата и причината за това е в непознаването на календарите. През 1916 г., когато България преминава от Юлианския към Грегорианския календар или от стар към нов стил, се приема поправка от 13 дни.
„В учебниците вече пише правилната дата, но как да обясним на учениците защо четат 18 февруари, а в много градове отбелязват все още на погрешната 19-и. Аргументите в защита на датата 18 февруари са много“, посочват членовете на комитет „Васил Левски“ във Велико Търново.
Нямаме втори Левски на света
Проф. д. н. Ивайло Христов
Вече близо век и половина трайният интерес към личността и делото на Апостола не спада. Със силата на своите идеи, с мащабите на широкия си размах на организатор и политик той респектира всички: и от ляво, и от дясно, и в интелектуалните върхове, и сред непросветените обществени слоеве.
В българското национално съзнание Левски е „светецът на България “, оплодяващо начало и причастие за всеки българин. Народният поет Иван Вазов го поставя редом до Спасителя, а едни негов сподвижник, неизвестен по име, след залавянето му възкликва: „Нямаме втори Левски на света“.
В личността на Апостола на свободата се събират най-привлекателните черти на възрожденския деец: революционна твърдост и душевна мекота; храброст и благородство; демократизъм и взискателност; нравствена сила и отдаденост на делото.
Анализът на идеите и практическата дейност на Левски разкрива наличието на откроето апостолско верою. Това се вижда най-напред в практическата му дейност. Създавайки Вътрешната революционна организация (ВРО) Левски пръв реализира идеята, че българският народ не бива да си чака освобождението си отвън, а трябва да си го извоюва сам, като се вдигне на общо въстание. Целта е да се освободи България чрез „революция морална и с оръжие.“
И сам пристъпва към осъществяването на тази цел. За него само добре организираната и подготвена революция има смисъл и шанс да успее. И само такова освободително движение би запазило България от чужди посегателства и би ни направило господари на съдбата си.
Известно е, че до 1869 г. никой вън или вътре в България не е вярвал, че може да се освободим със собствени сили, отвътре. Според Раковски въстанието в България е можело да бъде вдигнато само с чети, организирани на територията на някоя от християнските княжества – Сърбия или Румъния. (Отделен е въпросът откъде идва това гигантско самонавиване, увереността че една чета от 1000 души ще увлече целия народ.)
Тази четническа идеология е изпробвана, както е известно, безрезултатно, от Хаджи Димитър през 1867 г. и от Христо Ботев през 1876 г. Другият идеолог на националната революция – Любен Каравелов, изповядва почти същото: „Ние сме съгласни, пише той, че без съюзници е невъзможно да достигнем своите цели и че без чия да е помощ ние не ще бъдем в състояние да се борим с османлиите“.
В този смисъл едва ли друг от апостолите се е заемал с по-необхватна и отчаяна задача още в началото на своя революционен път. При това без външна подкрепа, без финансови средства и преди да бъде съставен Българският революционен централен комитет (БРЦК) под председателството на Любен Каравелов.
Левски вижда освобождението на България като всенародно дело, което ще намери израз във всеобщо въстание. Такава е отправната точка на възприетата от него тактика и в съответствие с нея стремежът да направи колкото се може повече българи съпричастни към революционното дело.
Това във всяко едно отношение е новаторска, апостолска, радикална идея, която до този момент е без аналог в Европа! Левски е основател и строител на единствената по рода си масова, народна, конспиративна организация, каквото не срещаме нито в италианската, нито в гръцката, нито в сръбската, нито в румънската, нито в която и да е освободителна революция, през последната четвърт на ХIХ век.
Вярвал ли е той в българския успех, тъй като действителността е повече от красноречева: военната мощ на Османската империя, неподготвеността на комитетите, дистанцираното отношения на Русия в този момент и т.н. Едва ли Левски е бил реалист и прагматик, не е вярвал в чудеса, включително и във възможността със силата на оръжието да се отстрани османската власт.
Апостола изрично отбелязва на няколко пъти в писмата си, че „никога не можем да се приготвим както другите сили“.
Стратегическата му цел е друга – да се подготви народът поне толкова, колкото е необходимо, за да се осигури, както пише той до Панайот Хитов през септември 1871 г. „една добра сетнина на предприятието ни“ (подчертано мое, И. Х), тоест на едно добро бъдеще.
В това отношение той пръв формулира цялостна концепция (до най-малките подробности) за бъдещата революция: осигуряване на финансови средства за закупуване на съвременно оръжие, въстанието трябва да започне през късната есен, за да се затрудни максимално придвижването на османската армия през българската територия през зимния сезон, да са предвидят опорни пунктове в основните градове, които да са предварително оборудване, управлението в освободените територии да се осъществява от комитетите на Вътрешната революционна организация и пр.
Левски се налага като идеолог и апостол на националната революция именно с тези две прости и рационални идеи: общонародно въстание (а не местни бунтове!) и създаване на нов тип държава. Тя ще бъде национална, българска държава, където всеки ще припознае българските закони!
Допуска се и равноправно федериране със Сърбия, Черна гора, Румъния и Гърция, но при изричното условие „земята, населена с българи, да се управлява български, сиреч съобразно нравите, обичаите и характера на българския народ.“
Като всеки народ решава сам съдбата си: „Нека всяка народност, както и всеки човек, запази своята съдба и да се управлява по своята собствена воля“. Защото времето, в което живее и се бори Апостола – втората половина на ХIХ век, не е лишено от стремежи за постигането на европейско единство, за изграждане на демократична и единна Европа, за федерации и конфедерации със съседни и по-далечни народи.
В точка трета от „Наредата“ се казва: „Ние, българите, желаем да живеем със сички наши съседи дружествено, а особено със сърбите и черногорците, които съчувстват на нашите стремления, и с румъните, с които нашата свобода е тясно свързана, и желаем да съставим с тях федерация на свободните земи“.
Като иститински апостол, който си е поставил духовното и политическото обновление на нацията, Апостола е носител на ренесансови черти. Ето защо без съмнение най-интересният аспект във всички тези загадки е самата личност – човекът Васил Левски! Неговият характер и душевност.
Защото Левски е интересен и с историята, която създава, но и с вътрешната си драма и страдание на велика личност, надраснала своите съвременници, защото е осъзнал всичките им плюсове и минуси.
Поразравящо е самообладанието на Апостола. В това отношение той е неповторим. Не защото е бил храбър, такива има много. Не и за това, че голям патриот, да не би Раковски или Ботев да са по-малко от нето родолюбци. А поради умението да владее съвършено своите чувства и съвест. Това е нещо изключително и не се среща при другите наши революционери.
Левски влиза в паметта на своя народ с примера за саможертва, човещина и безкористност. В името на свободата на България Апостола се отказва от всички земни радости, с изключение на една – да се бори за политическа независимост на родината си. Повечето от неговия делник е преминавал в обикаляне на градове, села, махали и манастири, в тайни срещи и събрания, в пламенни проповеди, в писане на писма и в непрестанно надхитряне е надиграване с предателите и потерите.
На кон или на крак, той не е бил нито за миг в безопасност, рядко е имал свободни мигове и въпреки това никой не го е чул да се оплаква. Повечето от съвременниците му са за запомнили с лъчезарна усмивка, с меденото му слово и с бунтовните песни, които в захлас е пял дори в студ и мраз – както пише за него Христо Ботев в едно писмо и го нарича „необикновен човек“.
Никой не го е видял да пуши, да пие ракия или вино, не го е чул да ругае и да изпада в кризи. Неустрашимостта на Левски е съчетана с бистър, подвижен и трезв ум, със способност за дълбоки проникновения. Той е изрекъл думите: „Ние сме във времето и времето е в нас, то нас обръща и ние него обръщаме “, които ще останат в съкровищницата на човешката мисъл.
Един от първите му биографи го нарича „единствена единица“ и може би това определение е най-близко до истината на магията на Левски, обаянието на когото не е толкова в конкретни дела и черти, а най-вече в хармоничното съчетание на много качества.
Знаменити са думите на Андрей Пантев: „Нов Левски няма да има. Това е един безпомощен вопъл, една страдалческа молба към нещо, което не може да се появи отново. Левски не е искал да заеме никакъв пост, след като се постигне Освобождението на България. В това се състои неговото духовно величие.
В това е и отблъскващата същност на съвременната политика, че тези, които в началото се втурват в нея, за да сътворят нещо по-добро, после започват да се изживяват като големци. Аз не си представям Левски като министър, депутат или посланик. Той е жертвал живота си. Знаел е какво го очаква и че ще заплати за това, което прави, въпреки дискретните си пътешествия из българските земи. Левски олицетворява в най-чиста форма смисъла на думата идеалист. За всички останали, включително и за Ботев, се носят разни недостойни слухове, предположения и оценки, а Апостола стана свят човек.“
В тази своя битност, бил ли е Апостола щастлив? При положение, че той почти никъде в своите писма не се занимава със себе си. Трудно може да се даде еднозначен отговор на всички тези питания, но едно е сигурно. Левски е бил изцяло завладян от своята велика мисия, така че съвсем логично е всичко, извършено за постигането ѝ, да му е доставяло наслада и най-висше удовлетворение. В писмо до Киряк Цанков с дата 2 юли 1872 г. той пише, че „щяло да излезе от Запад един човек с шарени очи и той щял да освободи България.“ Човекът с тези очи е Левски. Това означава, че Дяконът е имал пълно съзнание за своята историческа мисия и пълна вяра, че тя ще зъвърши с усепех.
Само така може да се обясни свръхестествената му неуморимост и издръжливост, проявена при наличието на една вечно незарастваща рана, придобита по време на Втората българска легия през 1867 година. Така или иначе факт е, че при толкова изписани страници от Апостола много рядко в текстовете му се промъква някакво оплакване от българския народ; там нито веднъж не го виждаме изпаднал в истерия, в колебание и страх; от устата му не се отронило никакво раздвоение или протест срещу сизифовските трудности, които съпровождат жизнения му път.
Точно обратното по различни поводи Левски отбелязва: „Чисто народният човек се бори докато може, за да избави своя си народ…“; „Гледай народната работа повече от всичко друго“; „За отечеството работим, байо, кажи ми моите и аз твоите кривици, па да се поправим“.
И паметната фраза: „Ако печеля, печеля за цял народ- ако изгубя, губя само мене си.“
Неизтощимата енергия на Левски, всеотдайността му към делото, готовността за саможертва говорят, че Апостола е вярвал, че положителните качества на българския народ преобладават над неизбежните дефекти, породени от половин хилядолетното османско господство в Мизия, Тракия и Македония.
Левски очевидно е бил убеден, че страхът не е увредил генетично неговите съвременници. Защото в редовете на Вътрешната революционна организация (ВРО) се влива всичко образовано, честно, родолюбиво, което се съдържа в структурата на българското общество през Възраждането. Именно тази безпрецедентна нравствена чистота на Левски крепи вярата ни в бъдещето на българския народ. Народ, който живее векове под чуждо владичество, но ражда титани като Апостола, Раковски, Каравелов, Ботев, Стамболов, съхранява и пренася във времето своите изконни добродетели.
Секретът за разбирането личността на Левски е нейното неизменно актуално присъствие в живота на българите и преди, и след неговата смърт. Делото на Левски е и винаги ще бъде базисна константа, вътрешен стожер, вътрешна нравствена опора. В това отношение той е без аналог и с течение на времето името на Апостола все повече се свързва с високите нравствено-етични и морални стойности, осъществени в неговата могъща личност.
Може без съмнение да се каже, че той е своеобразно генеративно начало, което задава система от ценности, символ на освобождението и винаги потребен на обществото при кризисни ситуации. И в миналото, и днес Апостола не е преставал да бъде мярка за човешко съвършенство и пример за поколенията, олицетворение на мъдростта, носещ необикновено мощен дух.
Всяко докосване до Левски е среща с цяла вселена от преживявания и равносметки, от мечти и подвизи. Съпоставяйки Апостола на свободата с останалите възрожденски дейци и със строителите на съвременна България, без никакво колебание можем да кажем, че той е най-популярната и обичана историческа фигура. Не само защото е най-лесен за митологизиране: загива млад, няма семейство, за личния му живот са знае сравнително малко (преките свидетелства и спомени за него са твърде оскъдни), а преди всичко, заради идеала му.
Защото, по думите на Плавен Митев: „Идеалът на Левски за независима, целокупна и силна България изразява в синтезиран израз най-съкровените въжделения на българите през цялата ни 14-вековна история. Апостола вярваше във възкресението на свободна България и посвещава цялата си енергия за постигането на тази цел…Представите на Апостола за бъдещето на свободна България очертават един нов, непознат и бленуван от всички български свят, свят на истинната демократска република на справедливостта и на равенството пред закона, свят, в който няма да бъдеш преследван за политическите си идеи или за религиозните си вярвания, свят, в който независимо от етническия си произход всички ще имат равни права и задължения, равни шансове и възможности за изява.“
Апостола излага вижданията си за бъдещата държава и нейното устройство с държавническо мислене, което далеч надхвърля времето. Той вижда България като държава с независима външна политика, а българският народ с национално самочувствие, властелин на собствената си участ. Неговите проблеми са в голяма степен и съвременни проблеми: за гражданската съвест, за чистотата на човека, за градивната сила на идеята.
Защото идеята прави човека, както и обратно – човекът прави идеята. Левски е пример за това как едва велика идея, каквато е безспорно тази за освобождението на България, може да хвърли един човек във висините. Ако не беше тази идея да го въодушеви, да го вдъхнови, да му даде сили, Апостола едва ли щеше да бъде такъв, какъвто е.
При Левски идеята за освобождението е била толкова силна и мобилизираща, че като лъчезарен лъч е събрала всичките му способности. Това се проявява и при общуването му с хората. Той например е бил известен с умението си да убеждава, да прави и най-недоверчивите предани на делото.
Опорните точки в биографията на Левски го разкриват като нестандартна, ренесансова личност, за която индивидуалния и общественият успех са възможни само на базата на адекватното новаторство и творческия практически подход, отчитащи конкретиката на родното битие. С цялата си революционна дейност той е пример за това какви качества е нужно да притежава големият политически лидер.
Най-вече не само да имаш виждане какво и как да се направи, но и с личния си пример да докажеш, че саможертвата не е само да думи, но и на дела, че да ръководиш означава и да носиш отговорност. Но тук е и драмата на Апостола, чийто корени са в неговия вроден демократизъм, във вярата във вишегласието, за което той непрестанно пише и говори.
Левски е притежавал всички качества на ръководител от голям мащаб, а именно: въображение, знания, организаторски способности и решителност, но не и коравосърдечието. Обратно, Левски е бил добър, милостив, демократичен, сговорчив, черти, които не са типични за балканската действителност и в някаква степен предопределят и неговата трагична гибел. Оттук и една от болките му: Апостола е мразел насилието, ненавиждал е проливането на кръв, а е трябвало да го върши в името на освобождението.
Без представата за живота на Апостола, всяко българско поколение би живяло някакъв много по-непоследователен, в определена степен хаотичен и като правило неплодотворен живот. В образа на Левски българите въплъщават идеята за собствения си ръст. Апостола обединява, а не разделя, създава националната ни спойка.
Осмисляйки делото на Левски, генерациите се опитват да се самодисциплинират, да се самоорганизират и да дадат нов смисъл на своето време, подражавайки на този уникален човешки образец. От делата и документалното наследство на Левски ясно се вижда, че той е искал да превърне българския народ във фактор за решаване на собствената му съдба.
Имал е недвусмислено отношение към интересите на великите сили. Когато става дума примерно за Русия, той казва: „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме“. Или когато казва, че: „Докога ние толкова време викаме за свобода и на нашия предразнял глас няма кой да отвърне. Къде им е човечеството и образованието на Европа?“, за да каже накрая „Работим чисто български и няма да се водим по никого извън България.“
Друг е въпросът, че малко от неговите стремления се сбъдват. Левски става идол на българите в контраст с всичко онова, което става веднага след Освобождението. Имаме опиянението, че е създадена държава, опиянението, че имаме свое Народно събрание, армия, учители, железници и прочие. Но в същото време имаме и покруса, и огорчение не само заради териториалните ампутации, но и заради това, че настъпва една дебелашка атмосфера, един особен политически климат се създава, при който малко от светлите идеали на Левски, свързани със социалната и битовата обстановка в страната, са реализирани.
Неслучайно народът го е назовал „Апостол на свободата“. Това словосъчетание съдържа нещо повече от идеята за национално освобождение, а побира в себе си свободата във всичките й възможни измерения. В своя единствен стихотворен опит за „автобиография“ Левски казва, че не иска да бъде „турски и никакъв роб“. Никакъв роб в човешки, политически и социален смисъл.
И нещо много важно: за Левски подарената свобода не е истинска свобода. Апостола знае, че свободата е вътрешно състояние на духа, че не е възможно да пет века да тънеш в „робство“ и за миг да се събудиш независим.
В издадената през 1883 г. от Захари Стоянов биография на Левски, Летописеца предава знаменитите думи на Апостола: „Никому не се надявайте, ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода“.
Epcenter.bg