Нова поредица повежда из дебрите на Отместената българска поезия Първата публикация представя Иван Здравков

Александър СЕКУЛОВ

Има едни премълчавани, пренебрегвани, непоказвани и неотбелязвани съвременни български поети със собствена естетика, с изцяло съградена поетическа арка през годините. Изолирането им от разговора за съвременната ни поезия профанира цялостната картина. Не знам дали това става чак толкова съзнателно или е просто резултат на мързел и неумение да виждаш цялата пъстра палитра на българската съвременна поезия. Ето имена, които ми идват на първо четене: Георги Борисов, Рада Александрова, Валентина Радинска, Иван Здравков, Камелия Кондова, Недялко Славов, Николай Милчев, Валери Станков, Керана Ангелова, Румен Денев, Тодор Чонов, Иван Вълев, Красимира Зафирова, Елена Петрова, Цанко Лалев, Балчо Балчев, Кръстьо Раленков, Аксиния Михайлова, Ники Комедвенска, Пламен Сивов, Бина Калс, Златозар Петров, Тома Марков, Димитър Гачев, Спаска Гацева, Христо Стоянов, Иван Ненков, Мая Дългъчева… Да споменем и временно мъртвите Николай Заяков, Ивайло Иванов, Гриша Трифонов, Ивайло Балабанов, Петко Хинов, Захари Захариев… Удивителна българска поезия се пише! Не може университетските лобита, наклякали край литературния процес, да са толкова безхаберно прокрустови.

Иван Здравков

Бих определил този корпус от текстове в българската съвременна поезия не като забравен, а като отместен. Съзнателно отместен. И съм си наумил през произволен период от време да пускам по едно стихотворение от този корпус, което, по един или друг начин, е стигнало до мен, без да претендирам за каквато и да е пълнота или изчерпателност. В израз на минимална съпротива. Правя го от дълг към личното си разбиране за поезия.

Първото стихотворение е на българския поет Иван Здравков. Роден е в Долни Цибър на 12 май 1941 г. Завършва Ломската гимназия и българска филология в СУ „Климент Охридски“. Редактор в „ЛИК“ на БНТ. Автор на поетичните книги: „Закълнете се в солта“, „Вечерна чаша“, „Любовен живот“, „Не гасете любовната свещ“, „Дихания“, както и на романа „Сенки бродници“.

БЕЛИЯТ КОН

Ще възседнем конете в голямата утрин
и към светлия ден ще препуснеме, сине.
Отпреди ще е ясно – ти, върху белия,
черният кон – по закон – за бащите е.
Ще сияе главата ти – слънце оранжево,
върху тъмния фон на лозниците винени,
мълчалив ще те следвам все по-нататък,
отмалява сърцето, ослепяват очите.
Щом изцвилят, потънали в пяна, конете,
ще въздъхна: – Удари за раздялата час.
Моят път се отделя от твоя, момчето ми –
сбогом, сбогом. Безкраен е мракът.
Аз се сливам с тъгата вечерна на птиците
Аз заспивам в душата на златната чаша.
Сине мой, запали ми свещица-сълзица.
Продължи по-нататък. Продължи по-нататък.
Ще горят баладично над мен минзухарите,
както в тъмното, страшно, народно предание.
Ни гладът ще ме мъчи тогава, ни жажда,
и усойна, сама ще изсъхне сълзата.
Разпилян съм по тая горчива земя,
сине мой – завещавам ти на прощаване
само белият кон. Прегърни го отчаяно.

Ще те чакам в огромния сън на земята.