-
Община Кърджали посмъртно го удостои със званието Почетен гражданин
Нов живот
Един от най-известните поети, писатели и журналисти, живели в Кърджали, днес трябваше да черпи за своя 70-ти юбилей.
Филип Хорозов (Фехим Хюсеинов Хорозов) е роден в село Чорбаджийско на 18 септември 1954 година. Завършва българска филология в Пловдивския университет. Дълги години работи във вестник „Нов живот”.
Стихове пише от ученическите си години. Публикувал е в списанията „Пламък” и „Младеж”, вестниците „Нов живот”, „Студентска трибуна”, „Нова светлина” и др.
Отличен е с годишната журналистическа награда „Мара Михайлова” през 2003 г.
Носител е на редица литературни награди, последната от които – наградата „Георги Джагаров” на Съюза на българските писатели за 2009 г.
През последните седем години от живота си е драматург в Държавния музикално-драматичен театър „Кадрие Лятифова”. Член на Съюза на българските писатели.
Умира на 26 февруари 2010 г. Удостоен е посмъртно със званието „Почетен гражданин на Кърджали”. От май 2010 година зала в театър «Димитър Димов» в Кърджали носи неговото име.
За около 3 десетилетия той написа осем книги: “Времето по часовник”, “Вгради се в мен”, “Дълбоката река”, „Веднъж в живота”, “Сиво-черна моя”, “Сезон за него”, “Наставление за подпиране на небето” и “На капчици изтече реката”. Неговата ясна и категорична гражданска позиция не преставаше да присъства в местния и централен печат.
Филип Хорозов остави ярка следа в българската поезия и журналистика.
От май 2010 година зала в театър «Димитър Димов» в Кърджали носи неговото име
Литературният критик Владимир Янев го определя като един о най-самобитните съвременни поети, автор на неповторими есета.
„Винаги можеш да разпознаеш стиховете му. Приличат на разцепени от слънце и лед скали, напомнят напечената земя, от която хората с безглаголно търпение, възпети някога от Гео, изтръгват живот. Може би затова са по вапцаровски „навъсени и къси”.
Исках да се кача на върха…
Исках да се кача на върха,
в който има кладенец.
Исках да пусна монета
в окото си.
Много дълго да пада тя
и да засегне зеницата ми…
Измъчва ме това
време в бъдещето.
Върхът е свободна територия.
Жадният е измислил кладенеца,
за да залъже звездите в себе си.
Нищо друго…
***
Под очите синьо-черни облаци.
Челата ни – стълба към небето.
Проговорим ли, става страшно,
ехото облизва мордата.
Проговорим ли, става страшно,
затуй преглъщаме думите отдавна.
Челата ни – стълба към небето,
а небето с всеки миг се отдалечава.
***
Всяко протягане е усилие
за преместване на планина.
Болката се издишва
в надуваема топка
и се подхвърля из стаята.
Играе се волейбол
с братовчедите на дявола.
Топката се удря в тавана,
болката изтича обратно
и се връща в твоето гърло.
Усилието се превръща в стон,
в същата стая,
където си мислиш,
че леглото е лодка.
Кажи една дума
Кажи една дума,
от която да потекат реки.
Белият вятър
да отнесе снежните сънища.
Кокичетата да се движат
като неуправляеми кукли.
Безшумно да бият барабаните.
Кажи тази дума най-после,
която да ме научи
да ходя невидим.
Тръгна камъчето надолу.
Наближава, расте
и става огромна лавина.
Аз няма да я върна обратно.
И няма да чуя думата,
която побира
в себе си всичко…
Наставление за подпиране на небето
Подпри небето, с каквото намериш.
Подпри го, въпреки че няма да се срути.
Сигурност със „с” като молитва,
с която се копаят алеи в лунни градини.
Небето не вярва на вдигнати ръце.
Още по-малко на показалец и безименен пръст.
По-добре подпората да е от тръстика.
Когато е свободен вятъра, да си я разклаща…
Небето се подпира и със шепот.
Понякога с дим от влажна цигара.
Казаните думи се поглъщат обратно.
В собствените очи си факир за илюзии.
Това е!
Докато се върна отново,
подпри небето с каквото намериш
Последвайте ни и във Facebook
