-
В Хухла ще бъдем, за да се огледаме в „огледалото“ на водите на трите реки, но не като Нарцис в собствения си образ, а в очите помежду ни
-
«Небет тепе», е двуезично списание и с тази си характеристика засега е единствено в България
Кадрие Джесур е родена през 1968 г. в Момчилград. Завършва Предучилищна педагогика в Пловдивски университет “Паисий Хилендарски” и Турска филология в Шуменски университет “Еп.Константин Преславски”. Защитава магистърска теза в Катедрата по Руски език и литература в Истанбулския университет.
Нейни стихове и реценцзии на български излизат в регионални, университетски и централни издания до 1989 г. когато заминава за Турция. Пише поезия на турски и български език. Живее в Истанбул и е активен преводач на художествена литература от турски на български и от български на турски език
Интервю на Валентина ИВАНОВА
- Турци и българи живеят заедно от векове, но познаваме ли достатъчно културата и литературата на другия или опознаването е един процес, който няма край?
Едва ли ще изразя нещо ново, подчертавайки, че опознаването е един продължителен етап от взаимоотношения и редица социално-културни и политически взаимодействия. Това достатъчно познаване на културите и литературите ни, определено се обуславя и от формиране на съзнание, освободено от предразсъдъците към другия и другостта.
Хубаво е, че на Балканите все още съществуват отлики в социално, битово и културно отношение. Така се появява различното изкуство, различната литература, различното, което винаги ще се стремим да опознаем. Все още можем да се радваме на всичко това. Духовните динамики на модерния или, както вече се нарича, световния човек, включват сериозно, напоследък все по-изострящо се отчуждение, което изглежда много по-жестоко от това, подадено ни като идея от Макс Фриш още през петдесетте години на миналия век в „Хомо фабер”. Днес говорим не само за механизирания човек и дехуманизацията, породена от индустриалния 20-ти век, а повече и по-често за постиндустриалното време, което е пак дехуманизация, но вече и електронна, и с изкуствен интелект. Затова очакванията, проектите и взаимоотношенията, които строим е добре да гравитират към оста на човешкото общуване, на изграждане на хуманни общества. Именно това прави литературата. Това са и посланията на художествения превод. Така се опознаваме и общуваме по-стойностно. Опознаването на литературата и културата ще продължи да ни осигурява добро съседство, извечната приятелска тоналност в общуването, спокойствие и развитие.
- Трудна работа ли е да хвърляш мост между две култури, каквито са турската и българската? Предимство ли е, че сте родена в Момчилград?
Бях чела някъде, че разстоянието от човек до човек, от глава до глава, от сърце до сърце е най-дългата граница. Мисля, че това важи и за две различни култури, които и да са те. Благодаря, че ме възприемате като мост между българската и турската, което е много скъпа оценка за мен.
Бих искала да вярвам, че превеждайки, работейки с двата езика, пишейки и четейки имам принос в процеса на взаимното опознаване, за което споменахте, макар това да е само като щипка сол в гозба. Впрочем вие ме подсетихте и за една дефиниция на арабския учен Ибн Халдун, живял през 14. век, наричан още баща на социологията, а и на други науки. Той твърди, че географията е съдба. Едва в 20-ти век тази идея се споделя и от бащата на новия историзъм и френската школа Анали Фернан Бродел, който говори за география на историята.
Аз съм доволна от съдбата си и благодарна за това, че се родих в Момчилград, учих в Шумен и Пловдив, живях в Бурса и Истанбул, пътувах и продължавам да пътувам по света. Езиковите ми умения на дете-билингва ме възпитаха в специално отношение и усет към думите още от ранна възраст. Искам да споделя, че и двата езика ми влияят еднакво емоционално. Това е специално усещане, което благоприятства и подхранва ред други ментални пластове. Докато руският, френският са чужди езици, които съм учила по обучаващи програми. Къде другаде се учат турски и български във възможно най-автентична езикова среда ако не в района на Момчилград? Но и моят случай не е изолиран, вероятно най-много билингви и дори полилингви живеят на Балканите.
- Освен, че превеждате, вие пишете поезия. Това помага ли ви при превода на стихотворения, чувствате ли се техен съавтор?
Аз, както много преводачи, споделям мнението, че преводът е своеобразен творчески процес. Друг, различен от авторското писане, но творчески със сигурност. Предвид необходимостта от обективност и безпристрастност, но в същото време и наложителна съпричастност, наред със сериозно вникване в текста (независимо дали е поетичен или не) съавторството или дори самата вероятност от това крие много рискове. Преводачът е заставен да избира определени думи и изрази сред многото подходящи за конкретния автор или текст. Той е длъжен да бъде „избирач“ на най-красивите.
- Как избирате какво да превеждате? Кои турски автори са най-търсени на българския пазар? А в Турция от какви български книги се интересуват?
В началото на преводаческата си практика превеждах и предлагах за публикация любими български или турски автори. Нека да не изброявам, за да не пропусна някое любимо име. С течение на времето се появиха редица възможности за работа по конкретни проекти и започнах да превеждам и предлагани от културните институции имена и произведения. През годините работих с министерствата на културата на Турция и България, с различни издателства и други частни и държавни институции, свързани с книги, книгоиздаване, литература, изкуство и култура.
Книгоиздаването в Турция и по-специално издателската работа от чужди езици днес е част от европейския книжен пазар. Съвсем закономерно се влияе от европейските тенденции. В момента в Турция на голям интерес се радват романите на Георги Господинов. А това, което се превежда и издава от турски автори в България в момента, пряко се обуславя от програмата ТEDA на Министерството на културата и туризма на Република Турция. Тя подкрепя превода и разпространението на турската литература в цял свят. В България наред с известните Орхан Памук и Елиф Шафак, издателствата проявяват интерес и към млади или отскоро утвърдени имена като Нермин Йълдъръм, Ертуг Учар и др.
- Как се стигна до издаването на списание «Небет тепе»? Намери ли то своята вярна читателска аудитория?
Както знаете «Небет тепе», е двуезично списание и с тази си характеристика засега е единствено в България. Отделно ще подчертая, че понастоящем в България няма друго специализирано издание в областта на литературата, което да публикува художествени произведения на турски eзик. А има какво да се печата, понеже в България се твори и на турски език. Пише се и поезия, и проза. Изданието е орган на Българско-турския литературен клуб в Пловдив. Смея да твърдя, че за появата му не нося пряка вина. В това начинание са замесени много имена: на Азиз Назми Шакир-Таш, Шенар Бахар, Харун Бекир, Менент Шукриева, Евдокия Борисова, Хюсеин Мевсим, Антон Баев и изобщо цялата редколегия.
Първоначалната идея беше всички текстове да се публикуват и на двата езика; тези на турски да се превеждат на български и обратно – текстовете на български език да бъдат и на турски, и така да получим огледално отражение на съдържанието, което би дало възможност на всички читатели в България да се докоснат до всички текстове. Амбициозна задача и нелека, трудна цел! Слава Богу, че не след дълго проумяхме, че това изисква много време и сили. Сили може би щяха да се намерят, но никой от нас нямаше допълнително време. Така идеята да се подкрепи писането и четенето в литературен контекст мисля, че намери своята, вярна аудитория в лицето на двуезичната читателска среда, а и не само. Тези, които пишат на турски език успяват да прочетат на страниците му прекрасни текстове на модерни български автори. Това мотивира четенето на художествена литература само по себе си, а е и задължителното условие за писане. Като такова се изтъква във всички ателиета за творческо писане.
И все пак продължаваме да отговаряме на запитвания основно от страна на невладеещите турски език читатели кога ще започнем да превеждаме стопроцентово всички материали. Това означава, че интересът към списанието нараства.
Знаете, че днес много талантливи българи освен на български творят и на други езици. Например Димитър Динев и Илия Троянов се превеждат на турски от немски, Капка Касабова и Мирослав Пенков от английски. Елиф Шафак пише и на английски. Турските писатели Феридун Заимоглу и Ренан Демиркан творят и на немски, четем ги в превод на турски. Мисълта ми е, че билингвизмът в литературата, в писателската работа, еднакво стойностното езиково изразяване на два различни езика се среща все по-често. И сп.“Небет тепе“ се вписва отлично в този контекст.
- По какъв начин ще участвате във фестивала «Мистериите на Хухла»? Подобни прояви ли са правилният път за взаимното опознаване и сприятеляване на съседи?
Eдна турска поговорка гласи: „Ако нямаш огледало, погледни съседа си“. Та, в Хухла ще бъдем, за да се огледаме в „огледалото“ на водите на трите реки, но не като Нарцис в собствения си образ, а в очите помежду ни. Ще се вгледаме един в друг, ще се видим и похортуваме. Аз ще прочета мои стихове. А това е най-изящният диалог – в мерена реч. Поезията е чудо и слава Богу, че ме спохожда, че се случва.
Ето някои от моите стихове:
МОЯТ ПРИЯТЕЛ
Тогава още не беше пролет, но и зима не беше.
Христо Карастоянов
Когато пристигнахме там,
откъдето бяхме тръгнали
моят приятел не ме позна.
Сянката му беше по-дълга от моята
Гласът- жилав, непоколобим.
Ръката му – суха и лакома
Глътна малката моя, изпотена и трепетна.
Когато пристигнахме там,
откъдето бяхме тръгнали
моят приятел не ме позна.
И аз му прошепнах:
Моят глетчер е по-дълбок от твоя
Мога да те задуша
Твоите длани са по-сухи от моите
Мога да ги счупя
Моята зима е по-дълга от твоята
Мога да те забравя
Моят глас трепери при среща
Затова
Моята болка те отпраща
* * *
Съцветие от болка е глухарчето,
най-сложното.
А не го признават
за цвете.
Какво,
ако не вечност, е мигът
в прегръдките на вятъра?
…Желая ви такова дългоцветие.
ИМЕТО
„Някой пее за имената,
които правят други имена безименни.“
Ерих Фрид
три пъти го промълвили на ухото ми
веднага щом съм се родила
с него съм щяла да бъда повикана
в Съдния ден, според баба;
за да разпозная житието си
на земята
…три пъти помолих индришето за прошка
когато се наложи да изрежа
стрък от стъбълцето му
жив-живеничък…
HAYKIRIŞ
Ben dağlara seslendim
Yankı taştan geldi
Bahar değildi henüz
Ama kış da değildi
Uzun değildi senin adın
Ömrün gibiydi, yalnız
Bir dağ çeşmesidir şimdi
İçten içe özlediğim.
zaman
takma dişlerini taktı adam
saçma düşlerini açtı kadın
usulca uzaklaştı sabah mutfaktan
düdüklüde çatladı mercimeğin yüreği
kaşıkladı adam öğle vaktini
akışkandı çorba- panta rei gibi
yutkundu kadın, bu ne iştah, bey, demedi
takma dişlerini çıkardı adam
açtı saçlarını, giyindi geceyi kadın
ilikledi son düğmesini
geceliğinde zamanın
GÜNDÖNÜMÜ
ben ki sevda yanlısıyım:
ince zamanların sivri uçlu öfkesini
gömmeliyim sancımın alt katlarına
sorgulamadan
pırlanta değerinde birkaç saati
bayram temizliği sonrasını
gözlerimin
inanmayabilirim hala ve inatla
okunmuş gazete diyenlere
gökyüzü, vatan ve aşk için
kardelenin açısına yakın durur
acıları benim boynumun
onmaz biçimde büküldüyse de
sevda yanlısıyım büsbütün
HÜZÜN TOHUMU
Güneşte eriyen taş plaklarla
Aynı sancıyı yaşar
Koyu diplerin narında demlemiştir sesini
Beklerken
Su yüzüne çıkaracak taşını
Çarpılıp çarpılıp donmuştur
Balıkların sığ bakışlarında
Yağmayan yeşil göklerin
Yakınıdır artık yosun
Görev gibidir sığınışı
Yalnızlığının ücra köşelerine
Gramofon iğnesinden sızar
Edith Piaf’ın sesine de
Последвайте ни и във Facebook
