Александър Секулов е български поет, писател, журналист („Марица“ и „Новинар“) и драматург. Роден е през 1964 г. в Пловдив. Завършва училище за сценични кадри със специалност помощник-режисьор и българска филология в Пловдивския университет. Работи като драматург на Драматичен театър – Пловдив. Автор е пет книги със стихове и на книгите „Корабът на сирените“, „Скитникът и синовете: роман“, „Колекционер на любовни изречения: изящен роман“ и др. Негови са пиесите: „Светли хотелски стаи“ (2005), „Няма ток за електрическия стол“ (2015), „Дебелянов и ангелите“ (2018), „Одисей“ (2019), „Теория на тротила“(2019), „Народът на Вазов“ (2020), „Златният град“ (2020), „Сън в зимна нощ“ (2022), както и на драматизациите „Възвишение” по романа на Милен Русков, „Вълци” по „Трънски разкази” на Петър Делчев, „Остап Бендер или критика на чистия разум“ по Платонов, Ерофеев, Илф и Петров. Превеждан е на английски, руски, немски, френски, сръбски, македонски, унгарски, арабски. Носител е на национални литературни отличия – „Академика“ (1988), „Иван Николов“ (1998, 2004).
Димитър СОТИРОВ
Един от участниците в „Мистериите на Хухла 2024“, където на 21.IX. от 18 ч. ще представи книгите си „Възхвала на провинцията“ и „Корабът на сирените“.
– Какво прави една книга класическа?
– Всеки автор е загубен, докато не го открият читателите на следващите поколения.
Популярни за времето си писатели са потъвали в оглушителна тишина, сякаш не ги е имало. Понятието „класически автор” не служи като орден за безсмъртие, защото често пъти самото то, неговият обем и съдържание се променят радикално. Сравнително устойчив детайл от понятието „класически автор” е преплитането между литература и история. Творбите на определените като „класически” автори или трябва да правят история, или трябва да свидетелстват за историята.
– Гласът на писателя не заглъхва ли днес пред шумните, бих казал твърде кресливи и натрапващи се социални медии, в които и чрез които т. нар. инфлуенсъри са сред героите на новото време?
– По правило писателят не е равен на книгите си. Следователно, личността му не представлява особен интерес. Друг е въпросът, че в цивилизацията на безогледната информация книгите се рекламират най-успешно чрез фигурата на автора. През неговата лична история. Стига се до случаи, в които има писателска фигура, има и тиражи дори, а няма книги.
От личен опит знам, че личността на писателя често пъти лежи с гърди върху амбразурата на собствената си творба и успешно пречи на нейното възприятие.
В българската литература вече има достатъчно примери на автори, които добре се разказват на публиката. Превърнали са се в единствената си творба, която дописват, редактират, преиздават и разпространяват непрекъснато. Така придобиват измамното чувство за лична реализация. Вратите на лайфстайл изданията се отварят пред тях, а пък портата на изкуството се затръшва зад гърба им.
Имам колеги, чието сдържано житейско и професионално поведение ме респектира и окуражава.
Така че бих искал да харесват света в книгите ми, а не мен самия. Преди 25 години, разбира се, бе обратното.
– „Възхвала на провинцията. Фрагменти“ определяте като трохи, от които сте опитал да замесите хляба на тази книга. Това са избрани текстове, писани в продължение на години. Казвате, че социалните медии са причината да преустановите всекидневната си вестникарска колонка във вестник „Марица“. Бихте ли се решил на подобно предизвикателство днес?
– 14 години водих ежедневна коментарна рубрика „Под игото” във вестник „Марица”. Съвсем аналогово – с пишеща машина, факсове, накрая и по мейл. От 1994 г. до 2009-а. Спрях я няколко месеца преди смъртта на баща ми и повече не се върнах към нея. Тогава нямаше Фейсбук.
Днес всеки вече е публицист, има и собствена медия.
Изтля това говорене в мен. Но се върна другото, фикционалното, казано на едро, което самият пък мислех, че безвъзвратно си е отишло. Живея със съзнанието, че човек е хралупа, в която от време навреме се заселват различни стилове на писане. Хралупа, която сама трупа желъдчета, за да имат обитателите й по-лека зима.
– Размислите ви в книгата пораждат много повече въпроси, отколкото са отговорите, които предлагате, а и сами по себе си те също са храна за размисъл. С кои свои характеристики продължава да ви удивлява националният ни характер най-вече?
– Ако българинът умееше да изчислява, нямаше вечно да търси кого да зазида в темела на строежа, та да не падне построеното. Вместо отвес нашият човек гледа да се хване за сатъра. Но не за да въстане, а за убие жена си. Митът за вграждането лежи в основата на усещането за българско неблагополучие. Докато другите чертаят архитектурни планове, ние стоим надвесени над ракията и дебнем кого да затрупаме с камъни. Затова е нетрайна българската идея – лежи върху кръв, но не нашата собствена. Това е първата част от отговора.
Втората е по-сложна и по-лична. Започнал съм да изпитвам силна нетърпимост към даването на негативни характеристики на българина, достигащи до пълно отрицание. Високата кула на годините и странната отдалеченост на вечната провинция, в която по собствено желание и с радост живея, ми подсказват, че материалът, от който са направени хората по света, независимо мъже или жени, е един и същ. Националностите се различават не по добродетелите, а по недостатъците. Нашият е в липсата на обществена практичност, на усет и традиция за държавно устройство. Но откъде да го имаме, когато за век и половина сме преобръщали – и са ни го преобръщали! – националния живот три-четири пъти?
Единственият изход е да съшиваме националната дреха парче по парче. И да започнем да живеем с усещането, че истината не е топор, а общественият дебат не е екзекуция.
– Наричате писането трудно извоювана свобода да се променяш. Казвате също, че въпросът не е да си в последната си книга, а във всичките си заглавия. На какво бихте оприличили писането на книги?
– Няма друга човешка дейност, която да е толкова близка като технология и дух до писането на книги като варенето на ракия. Бруленето на плодове, събирането им от земята, трупането им в съдове, примесени с треви, листа, малки буболечки и пръст, чакането, настъпването на шептящото гниене, което разказва приказки, бавният огън, зачервените лица на майсторите, надигането на душата и превръщането й в дух по серпентините към небето и най-накрая – сълзите на Господ по нас и по себе си, които се стичат в стъклените дамаджани и в прежаднелите гърла, за да ни примири в едно всички: майстори, събирачи, плодове, дървета, Господ, мушици, пръст… И какво по-естествено тогава за разказващия истории да направи места, в които хората да са щастливи да разказват и да чуват истории.
Кръчмата е място за разказване. Един от двата храма за изповядване. Между тях е площадът на нашия живот.
– По какво се различава бохемът от партийния човек?
– Бохемът е човек, който е в хармонично отношение с времето. Може да го разпилее из въздуха като бенгалски огън, може и да го събере като трохи с ръка, за да нахрани птиците си. По това се родее с джентълмена. Където времето има своето красиво проявление под формата на внезапно избухнал смях или ослепителна дума, там някъде търсете и умните очи на бохема. И не го бъркайте с пияницата или безделника.
От мен партиен човек не става. Но и в правителствата на световните сили автентичните интелектуалци не се прескачат! Ролята на интелектуалеца е да работи, да осмисля, да оставя белези, да натрупва познание. Дали околните ще го ползват не е негова работа. И нека не тикаме ежедневно т. нар. интелектуалец на барикадата, та да изкупва с живота си отегчителния и робски живот на останалите. В това отношение българското общество е изобретателно до безобразие.
– Изненадва ли ви все още днешният европеец, който от десетилетия е във фокуса на вашето внимание и като публицист, и като писател и поет, а и като драматург?
-Човек е привързан за живота като Одисей на мачтата. Нататък е свободата. Вие преценете постижима ли е свободата приживе! Но ако под свобода разбираме помирението и примирението с природата, с обречеността да умреш, с изпълването на съсъда на собственото си време с радост – тогава този въпрос би могъл да има и друг отговор.
Но ние, живеещите досега в безпрецедентния европейски мир, повтарям го нарочно – постепенно губим усет и тръпка към политическата, религиозната, социалната и културна свобода, сетивата ни са изключително притъпени. Няма общество, което да може да просперира извън острата, сетивна необходимост от тези свободи. И докато Европа е заета да лъска паметника на свободата, накрая той ще рухне и ще я затисне с отломки.
– Кое превръща един творец на словото в будител?
– Времето.
– Предстои ви гостуване на фестивала „Мистериите на Хухла“, където ще представите две от книгите си и ще бъдете участник в литературно четене с автори от три съседни държави. С какви мисли поемате към прочутото родопско село?
– Знаех името на селото благодарение на кратките бележки на Бойко Ламбовски и сега с изненада откривам, че това е един свят, за чието оцеляване и развитие се грижат възхитителни родолюбци. Вярвам, че човешкият труд е единствената достойна отплата, че сме живи и с голямо нетърпение очаквам да зарея поглед от Хухла към Егея.
Вижте програмата на “Мистериите на Хухла 2024” – от 21 до 23 септември
21.IХ. Представяне на специалната марка червено вино и розе „Мистериите на Хухла“ от Пламен Димитров, енолог, писател, управител на Фондация „Култура на виното“ и кръстник на културния фестивал „Мистериите на Хухла“. 17,30 ч. в двора Костадин-Георгакиевата къща в село Хухла.
21.IХ. Фолклорна група „Зейбеклер“ за турски народни танци от Момчилград ще участва с много други в сборния концерт от самодейни състави от поречието на Арда, Тунджа и Марица под надслов „Полет над три реки“. 19 ч. – площадът в Ивайловград.
В спектакъла ще участва и танцов състав за традиционни танци „Акритес“ от Александруполис, Гърция.
22.IХ. Представяне на двуезичното литературно списание „Небет тепе“ от проф. д-р Евдокия Борисова и поетесата Кадрие Джесур (на снимката) от Истанбул. 16 ч. – в центъра на Хухла.
22.IХ. Връчване на наградата „Почетен селянин на „Мистериите на Хухла – 2024“. 19 ч. – амфитеатърът до светилището на връх „Свети Илия“.
22.IХ. Георги Андреев и Симфоничният оркестър на Враца, заедно с фолклорен ансамбъл „Филип Кутев“ и гости от Истанбул, Солун и София участват в гала концерта „Полет над три реки“. 19,20 ч. – площадът на Хухла.
23.IХ. Екскурзия до сакралните места на Великата Хухла.
Източник: tretavazrast.com