Стадион в Турция носи името на футболист от „Арда“-Кърджали Ахмед Мехмедов-Мерич /Големият Метко/: Никога няма да забравя изключителната публика, някои идваха и на тренировките да ме аплодират

Интервю на Валентина ИВАНОВА

Ахмед Мехмедов-Мерич /Големият Метко/ е роден на 24 февруари 1945 година в Пловдив. На 13 години започва да тренира в детско-юношеската школа на „Ботев“. С детския отбор на клуба печели републиканската титла. На 19 години дебютира в мъжкия тим на „Ботев“ в „А“ група. Изиграл е общо 307 шампионатни мача, като 230 са за футболен клуб „Арда“. Отбелязал е 127 гола. Техник от класа.

След приключване на активната си състезателна кариера, става треньор на „Арда“, „Родопи“-Момчилград, „Люлебургазспор“ /Турция/ и „Хомурлуспорт Йениташкент“ в град Мерсин.

– Г-н Мехмедов, как попаднахте в отбора точно пък на „Арда“- Кърджали?

– Бях футболист при мъжете на „Ботев“-Пловдив и гостувахме на младежкия национален отбор на Съветския съюз. Като се прибрах в България, няколко човека от ръководството на „Арда“ „цъфнаха“ у дома. Как са ме открили – не знам. Прочели във вестниците за турнето ни и се впечатлили от силното ми представяне. А и фамилията ми изигра известна роля  – в „А“ група нямаше друг турчин. Дойдоха ми на крака да ме молят да отида в „Арда“ на всяка цена. С тях беше и Христо Василев,  познавах го като централен защитник на „Левски“. Оказа се, че той вече е в „Арда“ – по-късно стана и капитан на отбора.

Не ми дадоха много да мисля Тръгнах с тях. Настаниха ме в хотел „България“. Сутринта  – тренировка. Пред входа ме чакаха стотици фенове на „Арда“, скандираха моето име, поздравяваха ме: „Добре дошъл!“.  Шашнах се, че  ме познават. Славата ми на футболист явно  ме беше изпреварила. Посрещнаха ме като герой, без да съм изиграл и един мач за „Арда“.

Това ме изпълни с една топлина към хората и останах в Кърджали.

– Това не беше ли стъпка назад – „Ботев“ тогава играеше в „А“ , а „Арда“ – в „Б“ група?

– Започнах като футболист в „Ботев“, имаха ме за тяхно дете. Не искаха да се разделят с мен и дълго време не ми разрешаваха да премина в „Арда“. Тренирах в Кърджали, но нямах право да играя в официални мачове. Чак след нова година от „Ботев“ „ омекнаха“ и ме освободиха.

Запознах се и с бъдещата ми съпруга Мелиха от Кърджали и това ме привърза още повече към града.Та беше дъщеря на мюфтията Рамадан, работеше в химическата лаборатория на Оловно-цинковия завод. В Кърджали се роди и единственото ни дете – нашият син  Джем.

– И как тръгнаха нещата в „Арда“?

– Няма да забравя първия си треньор – Любен Хранов, бил е преди това наставник в „Левски“ и в националния отбор. Слагам го начело на всички треньори, с които съм работил. Той знаеше как да общува с футболистите, да ги мотивира!

В „Арда“ играх с Кръстю Богданов, Христо Илиев-Патрата, Марин Марков, Петко Ганчев, Петър Зехтински, Стоян Бончев и др.

През 1974 –та имахме, според мен, най-добрият отбор на „Арда“.  Изгради се под ръководството на треньора Жельо Гочев с играчите Иван Иванов – капитан, Васил Вълчев-Чико, Петър Петров-вратар, Светослав Трифонов, Таньо Витков, Петко Ганчев, Иван Чалъков, Ахмед Мехмедов-Големият Метко, Мехмед Мехмедов, Стоян Бончев, Костадин Костадинов-Македонеца.

Този отбор беше страшилището за много противници от Първа лига и в турнирите за Купата на България и за Купата на Съветската армия. Бях сред голмайсторите на тогавашната „Б“ група.

В активната си футболна кариера съм изиграл 307 мача, от които 230 – за „Арда“. Отбелязал съм 127 гола. Това ме нарежда на второ място в „Б“ републиканска футболна група за всички времена.

– Останахте в Кърджали, станахте и треньор. Защо?

– Никога няма да забравя изключителната публика на стадиона. Привърженици на „Арда“ идваха дори на тренировките да ме аплодират. Спомням си веднъж боксьорът, известен като Кубата, през сълзи ми се оплака, че не съм откликнал на неговия поздрав. Още на следващата загрявка, когато го чух от трибуните да ми вика: „Бате, бате!, веднага му махнах с ръка и му изпратих въздушна целувка. Всички зрители около него изригнаха в овации и възгласи: „Метко! Метко!“.

Никога няма да забравя тази публика, която сърдечно ме обичаше. А аз й се отблагодарих с много голове. Нямаше вратар в България, на който да не бях вкарал гол от дузпа или наказателен удар.

След като приключих с активния спорт, бях треньор в „Арда“, в Момчилград, Черноочене, Мадан и т.н.

– А как попаднахте в Турция?

– Много пъти са ме канили за треньор там, но аз се назлъндисвах. Накрая приех – 2-3 години бях главен наставник в Люлебургаз.

През 1996 година синът ни Джем започна работа в една от най-крупните компании в Турция – „Шишеджам“. Решихме със съпругата ми да заминем и така се озовах в град Мерсин. Веднага ме откриха от футболен клуб „Мерзитлиспорт“, поканиха ме на работа, защото ценят много българските спортни специалисти. А и бяха чували за мен от наши изселници.

От 2000-та година пък станах главен треньор на отбора „Хомурлуспор“-Мерсин.

Отдадох 20 години в създаване на местни кадри във футбола. Обществеността на града ми се отблагодари за труда и през 2021 година местният съвет на Голяма община Мерсин издаде указ, с който дава на тренировъчния комплекс в града името на големия специалист от България Ахмед Мерич-Ахмед Мехмедов. Така един стадион в Турция вече носи моето име – името на един бивш футболист на «Арда».

– Следите ли днешното развитие на „Арда“?

– Малко съм се откъснал от спорта. Като истински пенсионер съм се отдал на почивка в моята вила, на морето, която е на стотина километра от Мерсин. Прекарвам си времето в компанията на моята съпруга. Но синът ми Джем следи всичко, свързано с „Арда“ и с българския футбол и ме информира периодично. Държи ме в течение с мачовете и резултатите, научи и за тържествата около 100-годишнината на клуба.

– Защо станахте футболист? Имате ли в семейството изявени спортисти?

– Като всички деца, и ние с брат ми ритахме топка в махалата още от малки. Тогава не съм го осъзнавал, но явно ми е било отредено да бъда футболист. После ме взеха в Детско-юношеската школа на футболен клуб „Ботев“ и започнах да се занимавам по-организирано. С детския отбор станахме републикански шампиони. После продължих при юношите младша и старша възраст. Тогава се провеждаше една ежегодна квалификация за най-добър футболист и аз 4 поредни години бях на първо място при юношите. От клуба вярваха в мен и ме гледаха като тяхно дете. През 1959 г. с отбора на „Ботев“ станах шампион на България за юноши младша възраст след незабравима победа на финала с 1:0 срещу ЦСКА.

Брат ми Мехмед, който е по-малък с 2 години, също беше футболист в „Арда“-много техничен футблист, конструктор на отбора. Викаха ни Големия Метко и Малкия Метко. Сега той живее в Бурса.

 – Оттогава ли играете на поста нападател?

– Винаги съм бил нападател, но моите пасове често бяха чудесни асистенции, от които се възползваха съотборниците ми и отбелязваха голове. Последните три години като юноша постоянно тренирах и играех с мъжкия състав. Тогава нападателите на „Ботев“ Георги Попов, Динко Дерменджиев-Чико и великият Георги Аспарухов-Гунди бяха титуляри в националния отбор. Не можех да повярвам, че играя рамо до рамо с тях – изпитвах огромен респект.

Христо Бонев-Зума, с когото се познаваме от деца, стана причина да ме вземат по-късно в „Локомотив“-Пловдив. Животът ми даде шанс да се срещна с такива големи играчи. В треньорската школа учих заедно с Петър Жеков. Запазих приятелски връзки с Христо Стоичков, Павел Панов, Иван Вуцов, Петър Курдов, Иван Славков, Стойчо Младенов, Иван Арабов и др. С някои от тях още се чуваме по телефона.

Снимки: Личен архив

 

↓Последвай ни във Facebook↓