- Недостатъчната плодородна земя и ниските добиви от отглежданите култури в Ивайловградската покрайнина принудили част от населението да се насочи към гурбетчийството
Доц. Тонка ВАСИЛЕВА
За да се избавят от икономическото и политическо безправие, осъзната безпомощност пред кърджалийските набези и издевателства довели до несигурност на живота им и потърсят по-спокоен живот и по-добър поминък, големи групи българи от различни краища на страната (Старозагорско, Чирпанско, Ямболско, Софийско, Охридско, Костурско, Пловдивско, Хасковско, Димотишко, Софлийско, Ивайловградско, поели към Мала Азия.
Ивайловградския район, откъдето са се изселили основателите на някои от селата в Мала Азия
Потомците на тези заселници живели повече от два века по тези места, но съхранили своята идентичност.
Първи писмени сведения за съществуването на малоазийските българи дава италианският пътешественик Салватори. В писмо от 1808 г. той пише, че на път за Никея (Изник) са пренощували в едно село наречено Къз-Дервент населено само от българи. „Ще има два века откакто седем челеди (семейства) преследвани по религиозни причини, напуснали своите огнища и дошли да се укрият в тази местност непристъпна, алпийска и дива“. Пътешественикът бил силно впечатлен от тяхното трудолюбие и весел нрав. „При пукването на зората видях много жени и девойки да чукат лен с весело лице, поздравявайки слънцето със своите песни“.
Къз-Дервен било едно от най-старите български села в Мала Азия, разположено в Бурсенски санджак, на главен път свързващ Цариград, Анадола, Близкия изток и лесно попадало в полезрението на пътешественици и дипломати.
Докато Къз-Дервент било разположено на главен път, то в труднопроходим район, отдалечен от главни пътища се намирали 26 български села, които се запазили до 1914 г.
Кои са основателите на тази Малоазийска българска селска колония, от къде са дошли и как са попаднали по тези места?
Ако се тръгне обратно по техния път в пределите на България той ще поеме основно в две посоки – към Горнотракийската низина и Ивайловградската покрайнина.
Недостатъчната плодородна земя и ниските добиви от отглежданите култури в Ивайловградската покрайнина принудили част от населението да се насочи към гурбетчийството. Като работили в чифлиците на турските бейове около Одрин те разбрали за голямото търсене на дървени въглища в градовете на Османската империя. Мъжете около селата Горноселци, Покровен, Хухла и Камилски дол, Ивайловградско се възползвали от горите в района и се насочили към този доходен за времето занаят превръщайки въглищарството в основен поминък. Търсенето на тяхното производство било голямо, тъй като качеството било високо, а занаятът усвоен до съвършенство.
Според едно от преданията, влиятелен бей на име Якуб, собственик на големи гори, срещнал на Одринските пазари български въглищари. Той им предложил да поработят в чифлика му в Мала Азия, да видят дали ще им хареса, и ако това стане да доведат семействата си. „Въглищата за мен, а освободената от горите земя за вас. Косъм няма да падне от главите ви“ – обещал беят.
Първите семейства тръгнали от селата Юбрюерен (Горноселци) и Деведере /Камилски дол Ортакьойско (Ивайловградско). Заселили се в земите на бея в село Киллик до Маняското езеро. Година след това чули за известната местност „Коджа бунар“ те се насочили на там, в планината. Така, около 1722 година било основано първото българско село от тази колония, което нарекли Коджа бунар, в превод на български език голям кладенец, а самия извор Голямата ода или Одата.
Постепенно с увеличаване на семействата и пристигащите заселници то се разраснало. През 1914 г. селото имало 400 къщи, от които 40 гръцки и гръкомански и 2000 жители. Като най-голямо селище, заемащо централно място в групата на появилите се по-късно от него села Коджа бунар се превърнало в средищен, занаятчийски, търговски и културен център за жителите в околността. Селото приличало на малък град с главната си калдаръмена улица, с наредените по нея дюкяни, работилници и кафенета, с високите огради и хубави къщи.
През 2009 посетих село Коджа бунар, сега преименувано (Кocapinar – Голям чинар), за да се забрави българското и да се заличат трайно българските следи. Днес „Голямата ода“ е каптирана и от извора няма следа, стоят само чинарите – мълчаливи свидетели на онези времена, когато листата им спирали да трептят от мелодичните български песни и още по смайващите гласове на българските девойки. Стоях под сянката им заслушана в планинското ехо, което сякаш все още носеше звуците на чанове, кавали, песен, плач и писъци, носеше спомена за българското в Анадола.
Вглеждах се в каменните зидове на няколкото все още оцелели български къщи, надничах през прозорчето в очакване да видя чистите бели бакъри, тавите с петмез, маганите и дараците, с които ръцете на малоазийските българки обработвали влакното, станът, с който пъргави моми и млади невести веяли красиви платна, но с тях през 1914 г. си отишло всичко.
От Коджа бунар се роили селата Ново село (Еникьой), Суют, Тьойбелен, Кубаш, Юрен, Читак. Наред с Коджа бунар, важна роля в живота на колонистите, най-вече за просветната дейност на български език и борбата за независима българска църква играли още две от най-големите и будни села в колонията, а именно Мандър и Гьобел.
Основателите на Мандър били български преселници от Чирпанско, Старозагорско, Ямболско. То било едно от най-известните, най-богатите и най-старите села, и сред малкото отбелязани в европейските карти на Османската империя.
Мандърци били будни хора, жадни за знания и просвета, с подчертана интелигентност и ясна позиция за църковна независимост. Жителите му притежавали документи за собственост на земя около 20 000 дьонома (1 дьонюм е равен на 916 кв.м.), а най-богатите семейства до 1000 дьонюма.
В началото на XVII в. преселници от Чирпанско и Хасковско основали село Гьобел. През седемдесетте години на XIX в. в Гьобел имало 300 къщи с повече от 1500 жители българи. Това е първото изселило се изцяло в България село в Мала Азия в периода 1879 – 1884. Тези две села притежавали богата земя, но имали сериозни проблеми със съседите черкези. „Дал Бог и Султанът на Мандър и Гьобел тази хубава земя, но за какви ли грехове са били съдени, та ги наказал да им бъдат съседи черкезите – лоши, зли и крадливи – пише Васил Кънчев (1898 г.). Наред с кражбата на животни и стока не едно и две са били откраднатите от нивите, най-хубави момичета, продадени по пазарите на Измир“.
С годините броят на новите села се увеличавал. Около 1850 г. на азиатския бряг на Мраморно море, в днешният вилает на Чанаккале, околия Лапсеки и Бига (Боя шахир) били основани нови български села – Урумча, Чаталтепе, Ново село (Чифлика), Маната, Смавла, Байрамич, Стенгелкьой.
Българско население имало и във всички градове на Османската империя. Най-голям бил техния брой в Измир, а най-посещаван като пазарен център пристанищния град Бандърма.
Основният поминък за малоазийските българи бил земеделието и скотовъдството, само жителите на селата Урумче, Чатал тепе, Чифлик и Стенгелкьой се занимавали основно с производството на дървени въглища, от където дошло и прозвището им „кюмюрджиите“.
Всяко семейство (с малки изключения) притежавало земя и добитък. Отглеждали жито, овес, ръж, сусам, афион (мак) бобови култури, лен. „По-топлият климат, плодородната земя и пословичното трудолюбие на тези българи позволили да развият земеделието и скотовъдството до висока степен – пише проф. Милетич. Те били добри скотовъдци, стопани, които обичали животните. Добитъкът (овце, кози, волове, крави, коне) се отглеждал извън от селото на кошари и кашли, целогодишно. Стотици били стадата, които със звуците на чановете огласявали околностите.
В градовете и селата малка част от българското население се занимавало с търговия и занаятчийство.
Когато човек носи в себе си нещо, с което се гордее, когато се чувства частица от него, той ревностно го пази и доразвива. Така е било с българската диасапора в Мала Азия, съхранила и обогатила своя бит, нрави, обичаи, традиции.
В началото къщите на пришълците били колиби, изработени от плетени пръти, замазани с глина и кирпич, покрити с ръжанка (едра слама от ръж). Стените боядисвали с вар или бяла пръст (хума). По-късно в началото на ХIХ век, започнали да строят едноетажни и двуетажни къщи с каменна зидария споена с кал или кирпич, покрити с турски керемиди, с прозорци със стъкла.
На път за Бандърма В. Кънчов минал през село Килик. Разхождайки се за кратко в него, той бил впечатлен от факта, че „къщите им са каменни, здрави, дворовете чисти. Самите селяни изглеждат здрави и добре облечени. Явно е, че не са бедни.“
Живели столетия в Анадола, те не се вляли в гръцкия и турски етнос, при създадената реална възможност за това. „Как така, пише Д. Шишманов, сред море от гърци и турци нашите деди запазили българския език, българските обичаи, своята красива носия и силно чувство за принадлежност към българския народ.“
Красивата носия на малоазийските българи, най-вече женската била носията на Тракия и Родопа преплетена с нишките на специфичността на районите и селата в България откъдето те идвали. Особено красива била празничната саяна носия на някои български села от околия Лапсеки и Бига с нейната етажност, смесица от белота и багри, които придавали много женственост и впечатляваща красота на жените облечени в нея.
Анадолските българи имали богат фолклор. Словесната култура била непресъхващ извор за запазване на българския дух и осъзната принадлежност към българския народ. Определяща била ролята на народната песен. Те пеели много. Песента ги съпровождала на полето, по празници и седенки, в ежедневие. Тя била средство и възможност да изразят емоциите си, да възпеят героите като пример за подражание, да изразят позициите на етноса в борбата срещу турците и запазване на вярата, за любовта и разлъката.
През 1914 г. малоазийците се върнали в отечеството с многобройните си песни, които според проф. Кауфман за повече от два века били с незначителни музикални изменения.
Въпреки превратностите на съдбата те съхранили своя български език, въпреки реалната възможност той да бъде заменен с турски или гръцки. За това допринесла и затворената система в която живеели. От една страна тя спомагала за неговото съхранение, но от друга ограниченият достъп до българския книжовен език и печат той се превърнал в един от най-старите говори. Като цяло говорът им се отличава с богатство на синоними, мелодичност, мекота.
Манда Сотирова и Манда Карачомакова, потомки на бежанци от селата Урумча и Чаталтепе, Мала Азия, в традиционна зимна сагяна моминска носия
В ранното Възраждане (края нае ХVIII и първата четвърт на XIX в. искрите за просвета на български език бързо се разпалила. Промените в България намерили радушен прием сред малоазийските българи. Желанието им било да имат свои български училища с преподаване на български език. В този период българското училищно дело се изграждало с големи трудности. От една страна то срещало противодействието на гръцкото духовенство, от друга страна опитите на турската власт за денационализиране на българското училище.
Най-будните жители на Мандър, Коджа бунар и Гьобел, осъзнали своевременно необходимостта от народно училище, като сигурно средство за защита на националните интереси, повели упорита борба за училищна независимост и тя била увенчана с успех. Отворили български училища в Мандър (1873 г.) с български учител Неделчо Орешков, Коджа бунар (1874 г.) с учител Тодор Доросиев. Сред просветителите в селата били още Димитър Вълчев, Георги Кънчев, Тодор Димитров – Тодораки, Ваньо Бакърджиев, поп Митю и други, чиито имена останали неизвестни.
Бидейки под върховната власт на Гръцката патриаршия и след основаването на Българската екзархия малоазийските българи все-по-трудно успявали да задържат българските учители. През 1906 г. по нареждане на Гръцката патриаршия всички учебници на български език били иззети, българските учители изгонени и преподаването на български език преустановено. До бежанската вълна през 1914 г. във всички училища на колонията се преподавало само на гръцки език поради това повечето от тях се преселили в България без грамотност на родния език.
С основаването на българските села в Мала Азия се появили и православните храмове. Такива имало във всички български села (с изключение на село Таш кисе) и градовете Бъндърма (2) и Ескишехир (1). За съжаление богослужението се извършвало на гръцки език, от гръцки свещеници, неразбираемо за българите. Впечатляващ е фактът, че макар и векове българите в Мала Азия да са слушали богослужението, имената на светците и празниците на гръцки, те не ги възприели.
С ясна позиция, че нещата трябва да се променят те започнали да дават отпор на гръцките духовници. Не едно и две били организираните мероприятия срещу духовната опека на Цариградската патриаршия. Въпреки независимостта на Българската екзархия, до изселването те останали под духовната власт на Патриаршията. Единствената промяна била обслужването на българските църкви от български свещеници. Те също служили на гръцки, но проповядвали и общували с хората на български език.
След обстойно етносоциологическо изследване на наследниците на малоазийските българи доц. Хр. Недева заключва, че в съзнанието на малоазийските българи се открояват три социални линии:
- първата – дълг към рода
- втората – преклонението към земята
- третата – светотаченето на знанието.
Всеки, който е запознат с живота на малоазийските българи би потвърдил това.
Безспорно над всичко те са поставяли децата и продължаването на рода. Семействата им били многодетни. Големият брой деца освен, че осигурявал необходимата работна ръка, давал по-голяма възможност за запазване на рода и българщината при обкръжението от турци и гърци, в което се намирали.
Потомствени земеделци, земята била много ценна за тях. Като земеделци и бежанци започнали от нищото, те оцелели и преуспели благодарение на нея. С пословичното си безмерно трудолюбие, висок дух, борбеност и виталност те превърнали част от Анадолските гори в китни градини и грижливо обработвани плодородни ниви. Освен, че ги изхранвала, за тях земята била основен източник за приходи. С нея се измервало богаташеството им, а то не било малко.
Природно интелигентни, те вдигали на пиедестал знанието. отдавали изключителна почит на даскала и всеки просветен човек, което се предавало от поколение на поколение. С цената на всичко се стремели да изучат децата си, стремели се към знанието в житейския си път.
Въпреки нелекият си живот и агресивната асимилаторска среда, в която били потопени, съхранили тези ценности, те успели да оцелеят, да обогатят духовността си и да съхранят векове своя етнос.
Текст към водещата снимка: Бежанци от Мала Азия
Вижте още по темата: 2. 110 години малоазийските българи носят рана в сърцето си, но живеят, прощавайки, силно и смело
Последвайте ни и във Facebook
