Поетът Петър Василев, роден в село Хухла, живял и работил в Кърджали и Хасково, написа освен известното „Наследство“ / По което Митко Щерев създаде своя хит/, още много значими, драматични произведения, които заслужават отново и отново да се връщаме към тях. Да ги четем и да ги препрочитаме, защото те носят с себе си неизкоренимия български дух устремен и ранен в случая от жестоката ни действителност. Петър Василев ни напусна преди четири години на 17 март 2020 г.
В памет на големия български в навечерието на миналата Коледа в родното му село Хухла бе направена възпоменателна вечер. На нея литературният критик и поет Мина Карагьозова прочете своето слово „Реквиемна поема за Петър Василев“, което със съкращение отпечатваме тук. Нека, четейки тези редове, заживеем и с духовното наследство, което ни остави той.
Реквиемна поема за Петър Василев
Петър Василев публикува стихове от 1955 г. Превеждан е на руски, белоруски, украински, арменски, грузински, монголски, сръбски език. Лауреат е на редица национални конкурси. Носител е на голямата награда „Александър Паскалев“ на Община Хасково. Автор е на петнайсет книги, сред които „Бригадирът и летният дъжд“, „Детелина разковниче мое“, „Да бъда гражданин“, „Лично бреме“, „Не само хляба“, „Южна тераса“ „Рана“, „Българска орис“,“Наследство“, „Пощадено“.
Става дума за повече от 65 годишен творчески път. Това наистина са няколко епохи. Епохи, на които Петър Василев е и свидетел, и изразител, и съдник. Принадлежи ли Петър Василев към поетите от Априлското поколение? Донякъде – да. Защо донякъде?! Ами защото социалистическите идеологеми, тоталната власт на държавата и Партията над всички творчески процеси определено са опит за уравниловка, опит за диктат, насърчаване на слугинажа в творческите изяви на поетите. Всъщност, поетите от априлското поколение, които с творческия си ръст не са надвишили прокрустовото ложе на партийните догми отдавна са забравени.
Петър Василев определено не заслужава да бъде поставен сред тях, защото извървя един достоен, дълъг, изпълнен с препятствия, врагове и приятели път.
Мина Карагьозова
Да започнем от началото му. Елена Алекова в своята статия „Пиян от дъждовната музика“ за лирическия сборник „Наследство“ на Петър Василев пише как Георги Джагаров е бил силно впечатлен още от първите стихове на Петър Василев. Дори е цитиран стих: „ по нервния паваж на съвестта ми“. И великият Джагаров е поощрил таланта на своя също така велик съвременник. И е направил духовен жест, насърчил е младия поет, жест, който тогава може и да е бил реда на нещата, но сега наистина граничи с чудо.
Дали хората от поколението на Петър Василев са били по-щастливи от днешните млади поколения? Може би. Защото наличието на идеал за справедлив свят, па макар и утопичен идеал, помага да бъде намерен верния житейски път и избор по-лесно. И наличието на идеал отваря очи за красотата на света дори и за неподготвените сетива:
И макар че дори и за миг
Не би нивга разбрал и почувствал
онова вечно живо изкуство
на Бетовен и Моцарт и Григ,
той – човекът със грубата длан,
с потъмнелите, хлътнали бузи
в този час беше просто пиян
от дъждовната музика.
(„Бригадирът и летния дъжд“ …с.12-13)
Емблематична за творчеството на Петър Василев е неговата поема „Южна тераса“, дала заглавието на поетична книга (1987). Южната тераса е своеобразната наблюдателница на поета, негова гранична вишка, негова обсерватория, от която вижда града в който живее- Хасково, съседните страни, близкия космос. Терасата е мястото за разговор със себе си, съгражданите си, съседите, сънародниците, жителите на планетата Земя. Тя е мястото, където поетът усеща пулса на света, тревогите, радостите, суетите. Едноименната поема е пронизана от усещането за съпричастност към всичко, което се случва в света и в дома му. И той влиза в задочен спор с англичаните с тяхната максима „Моят дом е моята крепост“. Крепост ли е всъщност дома, или е част от сърцето на Всемира? Въпросът е риторичен.
Не,
не съм отчаян от човека, моля ви,
отчаян съм от себе си –
съмнява ме,
че ще дочакам читав на терасата
да видя как все същия човек
ще си затвори злия дух в бутилката,
напук на всичко…
И веднъж завинаги!
(„Южна тераса“ – поема“ Литературен свят, брой48, февруари 2013)
Това е мечтата на поета – победа над злото. И съмнение в нея…
Една от емблематичните за поета книги е неговата книга „Рана“. Рухването на мечтите, идеалите и стремежите на цели поколения, болката, че живеем в един несъвършен свят на насилие и разруха, където максимата „човек за човека е брат“ звучи най-малкото утопично, че дори и гротескно – това е основната тема на тази книга. Да, всички градихме върху пясък – илюзии, мечти, живот. И към всичко това има две крайни, противоположни реакции – едната на поета Веселин Андреев, сложил точка на живота си след рухването на големия Идеал; другата – на поета Любомир Левчев, кръстил своята лирика „мистична“ и спечелил позиции и награди.
Реакцията на поета Петър Василев не е толкова полярна, но е също толкова, че и повече драматична:
Кой е прав и кой е крив
ще отсъди друго време.
Ти си знаеш свойто бреме:
нито мъртъв, нито жив.
Няма го сякаш това, което е осмисляло нощите на безсънно докосване до пулса на света. Не си сред мъртвите, нито сред живите – това наистина е тежка участ. И мъдра. Защото някак отстрани гледаш на кипящите страсти и оценяваш това, което е важно за теб и останалия свят:
Че не по думи неизречени
по този неизбежен дял
ще съди нашето човечество
дали изобщо си живял.
И дали точно съвършеното устройство на обществото е идеалът, който дава нещо нетленно в живота? Не са ли двете праскови и двете череши, които си посадил, домът с южната тераса, който си построил, обувките, които си купил на своето дете, също толкова важно доказателство, че си живял?
Но не! Като ще е мъжка поезия, мъжка ще е – войната в Ангола, далечен отзвук от която е куршумът в пакетчето с кафе – още едно доказателство за несъвършенството на света, в който живеем. И за невъзможността да бъдеш щастлив, а ако си щастлив – вината за това може да развали всичко, да те нарани непоправимо:
Позволете да нарамя
тежестта на своя ден –
все така осеян с рани,
в свят без рани
убеден.
Къде е този свят без рани, драги хора, скъпи творци? Кажете ни, та да можем поне за малко да избягаме там.
И веднага проблясва антитезата за любовта като опора и семафор, за любовта, която може да победи смъртта.
Особено е светоусещането на поета Петър Василев – става дума за един мъжки свят – където страхът, най-големият страх е да не се разминеш с дълга си на човек, където най-голям грях не е грехът, че си надживял връстниците си, а предчувствието е за още рани:
То се знае, че рани ще ближем,
само как ще зараснат – не знам!
И едно наистина внезапно приемане на съдбата, едно помъдряло прозрение за неизбежността на причината и следствието:
По-добре да поскитаме в мрака –
даже той не е толкова чер!
А каквото ни чака – да чака,
щом е вписано в оня тефтер.
Как да не плаче за рани човекът, който възкликва:
„Дай ми, Господи, враг!“
Защото не по качеството на приятелите, но по силата на враговете може да се съди за качеството на един човек. Силните хора обичат да закрилят по-слабите – може да имаш всякакви силни приятели и покровители и да не си нищо особено – напротив… Но имаш ли силни врагове, значи си борец за нещо значимо в този свят. Е, колкото е по-силен врагът, толкова по-големи са раните, но това си е неизбежен страничен ефект.
И какво? Сега да страдаме, да се самообвиняваме, да скърбим за изгубения рай? Или просто да се почувстваме виновни, ни живи, ни мъртви? Вярно е, че поетът говори само за себе си, но когато един Поет говори, това се отнася за всички останали.
Някои автори наричат такова състояние на обществото и неговите творци „мъртва точка“. Мъртвата точка, въпреки страшничкото си име, е нещо доста позитивно – дошло е време за спиране на инерцията на движение в погрешна посока, време на преоценка на ценностите, на смисъла на живота на цели поколения. И това се случва в творчеството на поета Петър Василев:
Обаче не търси вина –
ти просто от възторг без граници
печатал си на първи страници
през лековерни времена.
Такава страшна тишина…
Случва се в един изстрадан цикъл от 17 стихотворения в началото на книгата „Рана“ – наистина възторгът и „пиянството на един народ“ често в нашата история са мотивирали творците. Втората смърт на поетите, развенчавани и оплювани посмъртно от самозвани нашенски херостратовци, бурените – мутри и мутреси – избуяли навред, предателството на своите, злобата и омразата на чуждите – всичко това е описано и изстрадано с гняв и болка. Следователно е имало смисъл да надживееш времето на утопията, да преживееш гибелта на цял един свят, за да осмислиш всичко това, да подадеш ръка през пространството и времето на всички свои съмишленици.
Каква по-важна мисия за твореца от това да всели отново „душа и плът на поевтинялото слово“? Когато попитали Конфуций какво би направил, ако внезапно придобие неограничена власт, той отговорил: „Бих върнал първоначалния смисъл на думите.“
Обезценяването на думите е проблем на всички епохи и цивилизации. И ето една великолепна възможност да си заслужи „не само хляба“. И, простете, ако звуча малко проповеднически, но цикълът „Внезапно“ е едно убедително доказателство за това, че въпросите са в нас, а и отговорите са в нас. В оня тих вътрешен глас, гласът на душата, в припламването на онази искрица, която Бог е вложил в нас.
Изчистеният класически стих, съчетан със своеобразната вътрешна диалогичност – разговорите със себе си, изповедността и жестоката болезнено критична самооценка може би биха събудили противоречиви чувства и реакции. Но в едно съм абсолютно съгласна с критика Минко Бенчев – почтеността. Почтеността към себе си и другите. Нещо толкова дефицитно в последните години. Ще я намерите в книгите на Петър Василев- безпощадна до самобичуване честност към себе си и света.
Интересна е гражданската лирика на поета. Защо е интересна – защо звучи искрено, изповедно, звучи почти като интимна лирика. Вече споменах за задочния диалог с Левски.
Защото висока е летвата, чисти са идеалът и примерът на Левски, неговите принципи са мярката за цената и смисъла на човешкия живот.
И сърцето няма да издържи втора среща с крепостта на Самуила. Защото тракиецът поет върви по кърви и кости на свои сънародници. Защото нито един мъж от неговото село не е загинал през първата Световна война. Защо ли, защото преди това всички стотина мъже са били изклани от турски ятаган… Защото няма ни вест и кост от дедите му – никой не е умрял у дома си, никой не е търсил завет. И поетът се стреми да е достоен за своето потекло.
Поетът Петър Василев създава своята житейска философия и оформя своя мироглед под строгия поглед на националните светини, под строгия поглед на своите деди и това, което ние смятаме за гражданска лирика, при Петър Василев всъщност е изповед на сакрални истини за неговия вътрешен свят.
Текстът не случайно се казва „Реквиемна поема за Петър Василев“. Защото поетът със своето творчество сам си е написал тържествен реквием.
Защото ни е завещал висока нравствена и естетическа позиция. Защото Петър Василев беше последният жив поет в Хасково, който не се страхуваше и колебаеше да назове бездарното, пошлото, графоманското във всичките му проявления. Неговата личност и неговото творчество бяха последната опора на високите естетически идеали, завещани ни от класиците.
В своята „Реквиемна поема“ той пише:
И сега ще отворя вече другата скоба:
знам, че нищо не води по-нататък от гроба,
но кажи ми, приятелю, как дотам се достига
с толкоз много народ в онемяла верига
и какво му е нужно все таки на човека,
за да бъде пръстта над ковчега му лека,
щом се струпа веднъж върху него ужасно –
ей това ми кажи –
всичко друго е ясно.
Няма смисъл, обаче, от наивни въпроси –
вироглав или кротък, всеки кръста си носи,
а до грам тежестта му се измерва накрая…
И каквото остане след него – това е!
Това, което остана от Петър Василев не са неговите прословути праскови и череши. Това, което остана, е една висока, талантлива и въздействаща поезия, която ни призовава да сме достойни за таланта, потеклото и народа си.
Автор: Мина Карагьозова
Последвайте ни и във Facebook