-
Този разказ е писан от Отец Боян през август 1996 година, публикуваме го днес в негова памет.
Нов живот
Приказка за „Титаник”
Имало едно времe един кораб, който бил последна дума на техническия прогрес. Конструкторите му се кълнели, че земя и небе ще преминат, но той ще остане навеки. И така горделивите и своенравни създатели го нарекли „Титаник”.
Дошъл дългоочакваният ден „Титаник” да потегли по своя славен път. Изглеждал помпозно, украсен със знамена, флагчета и разноцветни светлини, греещ като коледна елха. На пристанището го изпратили шумни тълпи, въоръжени с цветя, шампанско и фанфари.
Невижданото до този момент техническо изобретение гордо заплавало по водите на океана. Вътре имало просторни палуби, цветни градини и басейни, ресторанти и увеселителни заведения. Хилядите пасажери ликували, пиели охладени питиета и ядели до пресищане от деликатесите на изтънчени готвачи. В огромните зали по етажите, затворени в позлатени клетки, пъстроцветни папагали крещели оглушително:
– „Титаник” е непотопяем! „Титаник” е непотопяем! – и галели слуха на пасажери и екипаж.
Корабът дръзко порил водите, а капитанът и екипажът му спели спокойно. В това време край отрупаните маси, вече пияни и разгулни мъже и жени продължавали да разливат върху себе си скъпо шампанско. Кикотели се двусмислено и глуповато, а някои танцували безсрамно върху масите. В дебелите бронирани сейфове кротко лежали бижута и дебели пачки банкноти, които допълнително увеличавали тежестта на и без това претоварения кораб.
„Титаник” набирал постоянно скорост, а заедно с него скорост набирала и вакханалията на борда. В това време някъде, не много далеч, потопен в безкрайната водна шир и скрит от непрогледния мрак, дремел Айсбергът, сгушен като змия на кълбо. Никой не забелязвал и не обръщал внимание как бавно над необятната шир се появила тънка мъгла и започнала да обгръща всичко наоколо.
…..Видях през мъглата да се мяркат призраци с бухалки и мобилни телефони. Тичаха и се преследваха, стреляха с пушки и пръскаха ръбестите си черепи. Препускаха с луксозни коли и джипове по разбити пътища. Пресичаха безкрайни полета, незасяти и потънали в бурени. Там някъде се мярна и един съсухрен селянин с дръгливото си конче, който ореше сухата и напукана земя.
Видях и мама как се взира със слабите си очи и се опитва да вдене конец в игла, за да закърпи старата си дрешка. Татко стискаше огризка хляб във вече старческите си треперещи ръце и я дъвчеше с беззъбата си уста. Исках да извикам:
– Мамо, мамо, аз съм…..твоят син! – но картината пред очите ми внезапно се смени и аз се озовах в огромна зала. Много хора, добре облечени и охранени, около които се разнасяха облачета от скъп парфюм, размахваха папчици с надписи Конституция, Закони и Наредби. Всички викаха в един общ глас и никой не слушаше никого, освен себе си, в тази какафония…..
А „Титаник” гордо и устремено браздеше водите в соления и непрогледен мрак. Дремещият Айсберг потръпна.
….После попаднах в каменен град с павирани улици. Просяци, с настръхнали като на таралежи коси, ровеха в контейнерите за отпадъци заедно с глутница бездомни кучета и се бореха с тях за огризките. До тях внезапно пристигна с бясна скорост лъскав автомобил и спря с ужасен вой на спирачките. Отвътре изскочи възохранен бизнесмен, който в ръката си стискаше прозрачна найлонова торба, претъпкана със сочни парчета кренвирши. За един миг си отдъхнах при тази гледка. Бизнесменът явно се оказа горещ последовател на Бриджит Бардо, защото разхвърли щедро кренвиршите само на кучетата. Просяците стояха отстрани и наблюдаваха пиршеството с обезумели от глад погледи. Но нищо, поне им остана утехата, че повече няма да се налага да делят отпадъците с бездомните кучета.
Песовете облизаха блажните си муцуни и се оттеглиха в заседателната зала. Насядаха по удобните столове и някои от тях веднага задрямаха с прихванати лапи пред раздутите си коремчета. Блажено оригваха на кренвирши и признателно кимаха в съня си към благодетеля, който ги беше поставил в тази привилегирована позиция. Мина доста време преди тежката врата да получи силен тласък и в затоплената зала да връхлети Мурджо. Той беше с няколко счупени ребра и смазана предна лапа. Стенейки и охкайки сърцераздирателно, песът се запъти към трибунката, която беше изтипосана на централно място.
Тогава Шаро, председателят на събранието, се стресна, подскочи и удари звънеца пред себе си. След това извика с приповдигнат глас:
– Хайде бе бащице, Мурджо, само теб чакахме, за да започнем заседанието! Защо закъсняваш толкова?
– Ох, оставете се братя мои, не ме питайте! Не е за разправяне! – изстена Мурджо пред микрофоните, които нагласяше на удобна височина със здравата си предна лапа.
– Какво ти е, защо си изпотрошен целия? – запита го учуден Шаро.
Дремещите улични помияри се стреснаха, опулиха очи и наостриха уши. Председателят им пак удари звънеца, изправи се и извика строго:
– Мурджо, престани да хленчиш и дай обяснение какво се случи!
– А бе, оставете се, голяма грешка стана! Лежа си аз рано тази сутрин в колибата и се изпъвам блажено, а наоколо ми гъста мъгла. По едно време отварям едното си око и забелязвам, че някакъв човек се разхожда из двора и идва към мен. И тогава, верен на природата си, излаях два пъти и свирепо го захапах за крака. Да, ама каква била работата? Оказа се моят стопанин, който ми носел кокалчета за закуска. Е, аз отде да знам, като наоколо е гъста мъгла, а аз си изпълнявам дълга да браня господарския дом!? Та, като грабна господарят ми един кол, че като заудря където свари…… смаза ме от бой! – при тези последни думи Мурджо се задави в сълзи и жално заскимтя.
Настъпи тревожно оживление в залата, съпроводено с жалния вой и на други кучета. Шаро се изправи нервно и ядосано извика:
– Колко пъти съм ви казвал да не хапете в мъглата! Не знаете къде ще ви потрошат кокалите! Пак ли да ви го повтарям, не го ли разбрахте най-накрая!?
– Разбрахме, разбрахме! – вайкаха се заседателите, а някои се свряха от страх под столовете.
При тази атмосфера на общ ужас Шаро удари звънеца и закри светкавично заседанието….
Видях на този призрачен кораб също много владици и една дузина патриарси с пластмасови корони на главите. Вместо владишки жезли в ръцете си, те държаха змии. Гонеха се и се боричкаха из каютите със страстно протегнати ръце към пластмасовите корони. Очевидно стремежът към Бога беше заглушен от стремежа към власт и охолен живот с църковни средства. Други по-обикновени черноризци седяха спокойно по миндерите и чаткаха с броеници. С благообразни и безизразни лица дълбокомъдрено философстваха и се прозяваха, кръстейки раззинатите си усти, за да не влезе сатаната през тях.
На друго място тълпи от хора се бяха скупчили и зяпаха с непремигващи очи зачервени от патос оратори, които от високи трибуни разпалено им обещаваха светли бъднини и несекващо изобилие от земни блага…..
Дремещият Айсберг се събуди от приближаващия към него сляп гигантски безумец. Най-напред до него стигна шумът от глухо боботещите в мрака многобройни мотори и го разбудиха. След това усети тъпа болка по леденото си тяло от силния удар в предната част на кораба. „Титаник” се разтресе тромаво, застрашително се разлюля и недоумяващо се спря. От удара всичко на борда се размести, изпада и изпотроши. Тълпите народ вътре се сблъскаха и станаха на пихтия. Разпалените лидери се катурнаха от високите трибуни, подобно на глинени грънци от рафтове.
В корпуса на „Титаник” зейна пробойна с размерите на китова паст и запи ненаситно вода. Капитанът и многобройният персонал се събудиха от паниката и зашетаха из огромния търбух на кораба, без да имат никаква идея какво трябва да сторят. Не бяха подготвени за подобна изненада, защото вярваха фанатично, че „Титаник” е непотопяем. За тях не съществуваше на този свят сила, която да провокира дори и най-нищожно съмнение в това.
Айсбергът се оттегли на почтително разстояние от потъващия многолюден и доскоро празничен град и зачака. Разтревожените радисти изпращаха сигнали за помощ по всички посоки на света, но, странно защо, отговори не идваха отникъде. Изенадващо за всички, ефирът мълчеше зловещо в абсолютно непрогледната тъмнина наоколо. Водата вече заливаше долните етажи на кораба, а капитанът все така пушеше лула на палубата и успокояваше паникьосаните пътници:
– Призовавам всички към спокойствие! Това, което виждате, е плод на вашето въображение! Казвам ви за пореден път, че „Титаник” е непотопяем!
– Не-по-то-пя-ем, не-по-то-пя-ем! – кресливо повтаряха в потвърждение на думите му и папагалите от своите лъскави клетки.
В този момент на крайно напрежение по палубата тичаха политици, патриарси и владици. Дърпаха се за брадите и яките, чорлави и побеснели викаха:
– Капитана, капитана трябва да се смени! Трябва да сложим наш капитан!
– Не ваш, а наш трябва да е! Ние сме най-добри от всички!- надвикваха ги други.
Депутатски лимузини с включени сирени летяха с бясна скорост. Ходеха да агитират от тумба на тумба за капитанското място. Понякога от високата скорост те се разбиваха и загиваха и тогава, потънали в скръб и укротени, всички спираха олелията за едноминутно мълчание. Дори един от пасажерите, известен журналист, за да се престори на умен, излезе с мъдрото заключение:
– Добре е, че от време на време умира по някой депутат, че да се обединим в скръбта и да си спомним, че сме хора.
Водата яростно нахлуваше в потъващата гемия и заливаше вече и по-горните етажи. Загинаха много хора, но за тях никой не жалеше – те бяха просто електорални единици. Много скоро „Титаник” се килна на една страна, а в този момент оркестърът реши да не допусне тържествуващият доскоро дух на пътниците да падне и тържествено засвири „Ода на радостта”. По палубата продължаваха да се търкалят пластмасовите корони на владици и патриарси, а сред развяващите се раса, на онези, които ги гонеха, се показаха рога и копита. По пода заваляха също бухалки, пушки и смачкани депутатски автомобили. Срутиха се пирамиди, изгърмяха банки. Чу се вопъл от милиони въздишки. Владиците изтърваха от ръцете си змиите, които държаха вместо пастирски жезли, и те плъзнаха със съскане между народа.
Вече нароили се кандидати за капитанското място обличаха официални фракове. Под звуците на оркестъра, кокенто се завъртаха и се оглеждаха в огромните огледала. В същото време народът се давеше без да издава и стон, залъгвайки стомасите си с последните остатъци от ометените хамбари на обречения кораб.
Последва най-трагичната финална сцена, която представляваше пълна противоположност на ентусиазма, с който историята на „Титаник” започна. Корабът застрашително изправи огромната си предница нагоре. Отчаяно опита за миг да се закрепи на повърхността, но последва въртеливо движение и металното туловище се устреми към дълбините на океана. За кратко се чу и последното прощално изсвирване на корабната сирена, с която умря и последната надежда за избавление.
Бог да прости непотопяемия „Титаник”, няма го вече. На нас обаче, които знаехме и осъзнавахме какво вършим, дали ще прости?!
Боян Саръев