Край река Боровица красоти дебнат отвсякъде Тук човешки крак със сигурност стъпва рядко, а мечки – по-често

Иво ГЕОРГИЕВ

Водопадът е крайната ми цел. Тънък, самодивски водопад. Много закътан, тайнствен и с много зелено около него. Немеех докато воайорствах как забиваше водното си копие еротично в дълбините на окръгления под него вир, а наоколо лудееха в екстаз кантариони, бръшляни, папрати и здравец. Но докато стигна до него…

Абе да карам поред.

В 7,30 съм в колата и давам газ. Посоката е село Три могили, Асеновградско. Забравил съм, че пътят ми е повече от два часа – около два часа и четвърт при нормално каране. От Три могили си плюя на подметките и отпрашвам бодро и весело по пътеката към онази дива махала Мумджидам. Когато стигам до гробището, което е горе-долу на средата, свивам вдясно без път и пътека. Приключи ли пътят, започва приключението – това е аксиома на дивия планинар. Някъде много надолу се мержелее част от снагата на Боровица – картата ми дава спускане с около 400 метра. Ако ако съм на 1000 м, трябва да се спусна на приблизително 600 м. Не знам защо реших така, всъщност знам – за да мога да се губя известно време по чудното и пълно с неизвестни красоти за мен корито на Боровица в този участък – между Мумджидам и махала Гуне.

Отначало спускането е сравнително плавно, в дъбова горичка. Стигам до развалините на Чакър махала. То какви ти развалини – вижда се само една полусрутена стена от къща и много къпинак. И един-два ореха. Боровица е все така много, много надолу и аз ща – не ща, продължавам без път и пътека да се спускам. Става стръмно, навлизам в сипей и е хлъзгаво. За сметка на това няма и покритие на нито една от двете ми мрежи на телефона. Кеф. Намерил съм си две тояжки и така увеличавам опорните си точки, че само с тези два крака съм за никъде. Говоря си, че трябва да обмислям всяка една крачка. Всяка стъпка трябва да ми е премерена и внимателна. Стъпка по стъпка. Даже си го подмятам и на английски: step by step – ей така, за да си говоря нещо и да съм концентриран.

Наляво се вижда краят на платото на Мумджидан, но без къщите, а вдясно много добре се кипрят няколкото каменни къщи на махала Гуне. Омагьосаница. Снимам. И наляво, и надясно. И пак внимавам, и пак се спускам. Разбира се един-два пъти паднах, няколко пъти се тътрих по дупе, драх се и други ей такива усещания че си жив. Колко съм се спускал – кой да ти каже, но беше дълго и за сметка на това трудно.

Стъпвам най-после в коритото на Боровица, с такава радост сякаш съм стъпил на Луната. Малко почивка и поглеждам към висините откъдето съм се спуснал. Майчице! Какъв наклон, какви храсталаци, какви скали! Но вече съм долу и тръгвам по течението – любимо изживяване ми е да вървя по речно корито. Водата нито е много, нито е малко, но не можеш да я преминаваш където си искаш. Нося си джапанки в раницата и първо пробвам да сваля обувките и да вървя по джапанки, но после виждам, че така напредвам по-бавно, а и на доста места има прагове, където да се пресича реката. Така че се обувам пак, за по-сигурна стъпка, но свалям панталона, за да ми е по-свободно. Жива душа няма. Та даже и гол да тръгна… Навлизам в един, във втори, в трети каньон. После в един завой, втори, пети… Красоти дебнат отвсякъде. Нали за това избрах да сляза по този труден маршрут. След толкова опознавания на отделни участъци, си давам сметка, че Боровица е една от най-красивите реки в Родопите. И от най-дивите. Тук човешки крак със сигурност стъпва рядко, а мечки – предполагам, по-често. Реката почти през цялото си трасе по което вървя е граница между Пловдивска и Смолянска области и аз, като я пресичам поне 10-15 пъти, съм ту в Пловдивска, ту в Смолянска. Това го забелязвам на картата, иначе мечките и сърните едва ли го знаят. Извън ивицата на реката, от двете ми страни е зеленина, зеленина, зеленина и надвиснали чудати скали, които сякаш са градени от отделни четвъртити продълговати блокове. На едно място, във водата забелязвам зеленясал, воденичен камък. Сигурно от другата страна е имало воденица, но не ми се пресича да проверя. Щото няма какво да прави тук воденичен камък. Едва ли някой го е домъкнал дотук просто така, за да разнообрази пейзажа и щото е нямал какво друго да прави в съботата.

Реката лъкатуши, провира се, прави малки падове, бълбука, сякаш палаво си играе с мен. И със скалите, които се правят на сериозни и достолепни. На един от меандрите виждам ниша в скалата по която стъпвам. Хоризонтална, трапецовидна ниша, с малко вода в нея. Прилича много на другите, изсечени в скалите, но тази със сигурност е естествена. Напредвам завой след завой, праг след праг, но притокът, който е моята цел все не се вижда.

Да, обаче стигам до райски плаж за двама и онемявам. Тесен, дълбочък вир за къпане и в единия му край чакълесто плажче, точно за двама. Над него пък надвиснали едни ми ти скали – страхотия. Чуденето ми е кратко – събличам се и аз райски, и се бухвам във вира. Така ще отмия част от умората. Разкошотия – чистота в най-примитивен вид. Всяко камъче на дъното се вижда, а водата можеш направо да я пиеш от реката.

Когато продължавам пак по каменното корито, започва да вали. Небето е еднакво оловносиво. Надявам дъждобрана и вървя. Няколкостотин метра още по камъни и балвани и виждам отдясно дерето. По него са водопадите, а единият от тях е Самодивският водопад, както съм си го кръстил за себе си. Но само за себе си, ей, да не вземете и вие да го наричате така, че пази Боже от кръстници.

Много закътан, тайнствен и с онова самодивско зелено около него. Немеех докато воайорствах как забиваше водното си копие еротично в дълбините на окръгления под него вир, а наоколо лудееха в екстаз кантариони, бръшляни, папрати и здравец…

🔽Последвайте ни и във Facebook🔽