Той е един от ярките поети на България
Фехим Хюсеинов Хорозов е роден на 18 септември 1954 г. в село Чорбаджийско, Кърджалийски окръг.
Завършва българска филология в Пловдивския университет.
Дълги години работи в „Нов живот“ и в редакцията написа едни от най-стойностните си репортажи и есета. Отиде си рано от този свят – на 26 февруари 2010 година, остави дълбока, човешка, непреходна поезия в книгите “Времето по часовник” (1980), “Вгради се в мен” (1985), “Дълбоката река” (1988), “Сиво черна моя” (1994), “Веднъж в живота” (2000), “Сезон за него” (2003), “Наставление за подпиране на небето” (2006), “На капчици изтече реката” (2009).
Последните си седем години той отдаде на Музикално-драматичния театър „Кадрие Лятифова“, където като драматург преведе значими произведения.
Член на СБП. Носител на националната литературна награда “Георги Джагаров”. Почетен гражданин на Кърджали. Той остава завинаги в сърцата ни.
„Нов живот“
Фехим Хорозов
***
Исках да се кача на върха,
в който има кладенец.
Исках да пусна монета
в окото си.
Много дълго да пада тя
и да засегне зеницата ми…
Измъчва ме това
време в бъдещето.
Върхът е свободна територия.
Жадният е измислил кладенеца,
за да залъже звездите в себе си.
Нищо друго…
***
Под очите синьо-черни облаци.
Челата ни – стълба към небето.
Проговорим ли, става страшно,
ехото облизва мордата.
Проговорим ли, става страшно,
затуй преглъщаме думите отдавна.
Челата ни – стълба към небето,
а небето с всеки миг се отдалечава.
***
Всяко протягане е усилие
за преместване на планина.
Болката се издишва
в надуваема топка
и се подхвърля из стаята.
Играе се волейбол
с братовчедите на дявола.
Топката се удря в тавана,
болката изтича обратно
и се връща в твоето гърло.
Усилието се превръща в стон,
в същата стая,
където си мислиш,
че леглото е лодка.
* * *
Нося ви ягоди
от подивели ливади,
защото ги скрих
за потайната зима
на мравките.
Нося ви чаша мед
от подивели пчелини,
които ме послушаха
и останаха в корубите
на гробищните дъбаци.
Нося ви думи,
които сте чули,
но забравили.
Те имат вкус
на диви ягоди
и черен мед…
Все така ще бъде,
докъдето трябва.
До умората
и заспиването.
До подадената ръка,
с поглед към вратата.
* * *
По тези места,
под тези върхове и камъни
лежат тъмните
поезии.
Те обикновено започват
най-просто.
После се преплитат
в клони и коренища,
а в подмолите
става страшно.
Някой намира другия.
Другият точи нож
и тръгва
от нозете си планината.
Пък ти,
ако си нямаш работа,
измий
на планината нозете.
* * *
Избяга моята сянка от мен.
Хареса я месечината.
С нея беше зле.
Сега съм два пъти самотен.
Не разбрах
защо си тръгна сянката.
Затворих прозореца
пред очите й.
Тя се извърна
и потъна в тъмното.
Сега съм сянка
на себе си.
Повече гол,
отколкото си мислех.
Избяга моята сянка
от нас.
Отиде отвъд реката,
за да стане риза и знаме
на голите.
***
Как да се обадя,
когато жици и птици
са събрани в кълбо.
Птиците, осветени в бяло,
вече не искат да летят.
В непослушната храброст на града,
мъжете се учат да ходят в черно.
В ковчези като лодки
отпътуваха приятелите.
Черните ризи
са с бели нашивки,
закрепени с кламер.
Първите пак ни победиха.
***
Във водите на нощния геран
кометите падат
в очите на надвесения.
Надвесения е любопитен
за част от лицето си –
не смее да погледне
огледалата денем.
Мигновения портрет
е чуплива стара хартия.
Падащите комети
гаснат от безпомощност
в празния поглед.
***
Не мога да мина отсреща.
Чаталестият дървен мост
лежи на кривия хълбок –
чака да отмине водата.
Не мога да мина отсреща.
На тамошния бряг
ме привика пещерата
със запаления огън.
Невидимите край него
пият кафета с ром
и знам, че се подбутват,
за да правят място.
Тези невидими
отместили моста
и повикали моята сянка.
Останах на този бряг.
🔽Последвайте ни и в Facebook🔽
