Николай Павлов е роден през 1950 г. в Хасково. Учи в училища „Отец Паисий“ и „Димитър Благоев“ в Кърджали, завършва Строителния техникум в града. Завършил е специалност българска филология във Велико Търново. Работил е в Градския съвет за култура в Кърджали и във вестник „Нов живот“. Автор е на книги с поезия и проза. Живее в София.
Николай Павлов
ПРОСЯК
Една жена със тяло на китара
върви пред мен във тази вечер тиха.
Тя млада ли е? Може би е стара?
Дали не плаче? Или се усмихва?
Дали в дома й някой я очаква?
Обичан? Или мразен до полуда?
А може би на спалнята във мрака
сънува чудо…
Загадъчна, върви пред мен и няма
да разбера каква е и защо се
усмихва или плаче, и измама
ще бъде, ако падна като просяк
в нозете й, за да поискам само
глава да сложи тя на мойто рамо.
КНИЖАРНИЦА „ЕЛИН ПЕЛИН“
Все още си виси табелката
там, над гъмжилото трамвайно
на „Пиротска“ и „Христо Ботев“,
но вътре костюмиран байно
разхожда тлъстата си лелка –
да видят хала на имота си.
Навярно внук е на Гераците,
навярно – внучка на Андрешко е,
и бивши ОФ активисти са.
Сънува касови бележки тя,
той вижда – пълни в склада каците,
и всичко е такава мистика!
Какво мъчително прераждане
да гледаш как от пух и козина
измъкват се душите радостни
като след ядрена експлозия,
и няма ни една книжарница
на седем километра в радиус…
ЦАРЯТ НА МРАВКИТЕ
Иде някой към нас – малък и чер
като буква,
приближава в нощта с бастун и фенер
и полека по пътя почуква.
Под големия покрив на бездомно листо
той за малко ще спре да отдъхне,
и зелено и светло ще стане пак то –
както преди да изсъхне.
Чуй, любима, той знае всичко за нас –
как се искат телата безмълвни,
а душите мълчат, не говорят на глас –
да не бликнат алени мълнии.
И когато у дома някой реши
да изглади и включи ютията,
как да знае, че електричеството в мойта душа
може да ме убие.
Затова по-добре мълчешком, пипнешком,
чак до утре – когато се съмне.
Ще погледна тогава към твоя дом –
и там ли е толкова тъмно…
Но ще дойде тогава той – малкият цар –
да ни вземе в своя мравуняк,
аз ще бъда хиляда години по-стар,
но ще стана момче, ако ти ме целунеш…
ЗАЩО ОБИЧАМЕ КАПРИЗНИТЕ ЖЕНИ…
Защо обичаме капризните жени?
Блондинките защо са тъй щастливи?
Поглеждат като котки настрани,
опашчици навирили игриво.
Защо червенокосите жени
пронизват ни със поглед безразличен?
Брюнетките защо като искри
разпалват лесно пламъци епични?
И ние като мишки изведнъж
сърцето си превърнали във рана
намираме сред цъфналата ръж
следи от сиренцето във капана.
Николай Павлов миналата година посреща у дома си в София белоруската писателка Светлана Алексиевич, нобелов лауреат за литература за 2015 г. за цялостно творчество
КИТАЙСКА КАПКА
Бе вторник. И следобед. Беше лято.
Две дами на балкона като в лодка
отпиваха кафе и звезден вятър
издуваше на роклите платната
и стихваше във чашите им с водка.
Павлов вървеше бавно по асфалта,
главата му бе пламнала от ядове,
бе пил кафе и две-три водки в „Ялта“
и мъкнеше пет прашни книги в чантата,
натъпкана и с разни други сладости.
Той звънна на вратата и зачака.
Отвори дама с чашка и със шапка,
покани го и мигом се оплака,
че капе в банята. Павлов изкряка:
– Мадам, животът е китайска капка!
А дамата го стрелна с поглед остър,
тя с две китайски капки го прониза
и той усети лицевите кости
по-скулести, очите си по-коси
дори и от зрънцата на ориза.
И ахна: втора полугола дама
разплиска огледалото мъгляво
с олющена от шарка амалгама
и чу: – Я хайде тоя да го няма!
На капки опакован да отплава!
Бе вторник. Или петък. Но следобед,
когато младият поет Павлов изчезна
и шепнеха в редакцията с трепет,
че някой от съзвездието „Лебед“
го бил прибрал в космическата бездна…
🔽Последвайте ни и в Facebook🔽
