-
Писането на поезия е дарба и необходимост, естествен процес като дишането
Интервю на Валентина ИВАНОВА с Петя ЦОНЕВА, първата носителка на наградата на името на Ивайло БАЛАБАНОВ
Петя Цонева е родена в гр. Габрово. Завършва специалностите Приложна лингвистика (с английски и френски език), Конферентен превод и Британистика във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, където работи като преподавател. Там тя защитава докторантура и доцентура в областта на английската литература, като през 2018 г. издателство „Кеймбридж Сколарс“ публикува англоезичната ѝ монография „Договаряне на граници в творчеството на четирима съвременни писатели-мигранти от Близкия Изток“.
Има четири издадени стихосбирки – „С крило на земята“ (2010 г.), „Дори да няма врата“ (2019 г.), „Белият час“ (2021 г.), удостоена с наградата „Дамян Дамянов“, и „Спасителна песен“ (2022 г.).
Публикува в национални издания и е лауреат на множество национални конкурси. Носител е на Славейковата награда за 2021 г. и на наградата „Ивайло Балабанов“ през 2022 г.
– Г-жо Цонева, вие сте преподавател във Великотърновския университет. Как съчетавате тази дейност с писането на поезия?
– Обичам поезията, тя е част от живота ми. Не бива да мислим за писането на поезия като за някаква професионална дейност. Това е дарба и необходимост, естествен процес. Като дишането.
– Помага ли ви тя в съвременния динамичен и не много поетичен свят?
– В трудни моменти, когато се опитвам да намеря изходен път, поезията много ми помага. Отварям една врата и се озовавам в друго време и друго пространство. Поезията е нещо като среща между различни светове – между нашия и един друг, по-добър, по-красив свят.
Но поезията е тясно свързана с това, което е тук. Тя е едно преосмисляне на този действителен свят, по друг начин. Както нестинарите, когато играят върху огъня, изпитват и болка, но успяват да изиграят болката.
– Работите с млади хора. Те четат ли поезия, как смятате?
– За днешното поколение се смята, че не влиза в библиотека, че е дистанцирано от книгите. Моите впечатления показват друго. Когато говорим за поезия, младежите съвсем не са безразлични и това е добър знак. Четенето днес се е прехвърлило от традиционното към електронните издания – поредна адаптация към съвремието. Не ми се ще да делим читателите на млади и стари. Има четящи хора, ако има качествено четиво.
– Наскоро спечелихте наградата на първия национален конкурс за поезия „Ивайло Балабанов“. Важно ли е за един поет да получава признание и отличия?
– За мен е чест, вълнение и смирение, че журито ме избра да получа наградата. Когато се озовах във Ивайловградския край, разбрах колко тясно е свързана неговата поезия с тази погранична топла земя и хората, преживели изключителни страдания в миналото. Истински осъзнах колко голямо признание е да получа награда на името на Ивайло Балабанов. Той не е просто поет. Той е един от авторите на съвременното българско евангелие. Неговото творчество ще продължи да се чете и още дълго ще вълнува.
– Преди дни представихте последните си две книги в Габрово. По-голямо ли е вълнението на среща с родната си публика?
– „Белият час“ и „Спасителна песен“ бяха представени за първи път на живо и то пред габровската публика. Присъстваха и моите издатели. Получи се много мила среща. Двете книги са написани в рамките на година. Мисля за тях като за две части на една книга за бялото време. В трудни периоди имаме нужда от едно спасително бяло време, когато да си припомним кои са истинските неща, ценностите, които ни дават сили да продължим.
– Планирате ли нова среща с ивайловградчани, те вече ви познават?
– Бях посрещната изключително топло при първото ми отиване в Ивайловград. Никога не бях посещавала този край. Хората ми казаха, че непременно ще се върна, че никой, дошъл веднъж, не си отива завинаги. И аз наистина ще се върна много скоро. На 7 октомври ще участвам в празника на изкуствата „Мистериите на Хухла“, където ще представя новите си книги. Отсега се вълнувам за предстоящите ми срещи.