-
Борбата днес е за българското ни самосъзнание, за душите ни, за това какъв си, как се чувстваш
През 1994 година в Кърджали ни гостува Николай Хайтов, по случай 75-годишния му юбилей. Попитах го откъде намира решимост за неуморната си съпротива срещу отродяването:
– Стимулите и поводите за съпротива идват най-вече в рисковите моменти в живота, като в този, в който сега се намира България. Срив се вихри сега и в материалната, и в духовната сфера. Кина, театри, читалища, – едвам дишат! Да не говорим за художествената самодейност – тия неща вече ги изкорениха. Сега пък на топа на устата – литературата! Искат да разцепят Съюза на писателите, така както разцепиха Синода, партиите, сега съда. Всичко искат да нацепят, за да не остане в тая държава нищо яко и здраво. Затова се съгласих да стана и председател на СБП. Не защото не ми се пише, а защото бих искал да помогна да не съсипят и тази крепост на българщината.
– Искате да кажете, че борбата отново е за съзнанието на българина?
– Да, това е най-ожесточената борба, която се води сега. Защото ние нямаме нефт, за да воюват за него, нямаме и въглища – изкопахме ги, колкото имаше, след някоя година и горите ще досечем. Тогава за какво да ни завоюват, след като нямат икономически изгоди. Затова вече борбата е за българското ни самосъзнание, за душите ни, за това какъв си, как се чувстваш. Вземи му на човека гордостта, заличи от съзнанието му българското самочувствие, смачкай му фасона и оттук нататък можеш да правиш с него каквото искаш. Такъв човек няма кураж, нищо няма. Пък и най-лесно се манипулира човек, който има съзнание на космополит, т.е. този, който няма родина, а всеки кът от света би могъл да се превърне в негова родина, ако той поиска. Само че това никъде по света на практика не става и никога няма да стане. Това е още по-голяма химера, отколкото е комунизмът.
– Вие цените идеалите, но често в практиката те се опошляват?
– Хората ги опошляват.. Те проектират върху идеите своите най-лоши качества. А иначе кой бяга от демокрацията, кой бяга от свободата, сам да избира задачите си? Всичко зависи от човека, който прилага демокрацията например. Ако той е един гангстер, маскиран мошеник, подкупен човек, може да очерни живота на цял един народ. Затова аз не вярвам нито на една дума от предизборните манифести.
– Но дали пък самите принципи на демокрацията не създават условия за изкривявания?
– Има при нея такъв момент, тя има този недостатък. Отчита го и такъв лидер на демокрацията като Чърчил, който е казал, че това е едно гадно управление, но не е измислено по-хубаво от него. Тя дава свобода, която се превръща автоматично в свободия, а от нея по-тежко, мръсно и по-опасно нещо няма за една държава, както е сега при нас. Сегашният хаос се дължи точно на тази извъртяна демокрация, на демагогията.
– Като председател на СБП, ще съдействате ли за приемането на закон за опазване на българския език, подобен на френския?
– Изготвихме такъв закон по подобие на френския, защото французите дадоха пример на Европа, че езиците трябва да се защитават. Той вече е внесен в съответната комисия при НС и си чака своето време /б.а.- досега са внасяни десетки подобни закони, но нито един не е приет/. Мисля, че следващият парламент ще го приеме.
– Вие се тревожите и за българското образование?
– Да! Защото това, което сега кроят на българското образование, т.е. Световната банка да поеме надзора му, ще го свърши. Те ще подбират и учебниците, и програмите, и всичко останало.
– Но нали ще дават и парите?…
– Какви пари дават. Един път дават, два пъти вземат. Предвидили са над 40 млн. долара, 2/3 от които отиват за техните специалисти, консултанти, а останалите ще отидат за подкупване на нашите чиновници, за тези, които ще узаконят тяхното управление.
– Те държат и за тестовата система на оценяване, това добре ли е?
– Цяла Европа изостави тази система, та ние ли сега ще я прилагаме. Като е нещо добро, що не я въведат във Франция, която е по-културна държава от Америка. Там признават старата, класическата система с изпитните оценки. Тестовият способ е в някаква степен механичен. Той не дава никакви гаранции, че хората, които излизат от училището са с широк кръгозор. По-скоро са с тясно специализирана насоченост, като машините.
– Тук на тези хора можем да противопоставим нашите широко скроени родопчани?…
– Да, такива са родопчаните, защото са планинци, защото тук се е извършвал един хилядолетен естествен подбор на породата хора. На тия планински зъбери при суша, глад, градушки умните са оцелявали, глупавите са загивали. И така, лека-полека, те стават особено елитна раса.
– Вие на този корен ли дължите своята жизненост, енергия и дух, своето творчество?
– Много е възможно, никой не знае. Това, което аз знам за себе си, е, че моята генетична програма е била готова, дадена е много преди моето раждане и това, което имам, е дадено от десетки прадядовци. Каквото засукано имам в моята природа и като здраве, и като мисъл, е от тях. Едно от големите ми предимства е това, че съм се родил именно в Родопите, именно в балкана.
– Както обикновено родопчани преживяват и сега трудно, какво бихте им казали Вие?
– Да не бързат да я напускат, да не бързат да се изселват и да не търсят по-лесния, по-сладкия, мекия живот в града. Вгражданяването, урбанизацията, това е оня голям казан, в който се сварява човешкото живо месо. Моралът, доколкото го има, изчезва. Хората забравят да си кажат „добър ден”, макар че живеят в една кооперация. Преди хиляди години хората са се поздравявали по-учтиво. Това сега е едно варваризиране. Макар че думите ми може да звучат като утопия, защото хората се увълчиха на сладък живот. Консумативната стихия ги носи и влачи и тя няма край. Всеки иска да пие водка, да сложи крак върху крак, да седне на тротоара. Сега на кино, после на купон – това сега е идеалът на младежта. Е, това е, което ще ни види сметката.
– А има ли изход?
– Има, и аз го виждам в едно разумно държавно управление, което ще промени възпитанието на младежта чрез училището и учителите. Да се почне оттам, откъдето са започвали всички големи реформатори. А не като започнем да си продаваме образованието и да го даваме в ръцете на по-неграмотни от нас, каквито са американците. Вместо това, трябва да си върнем старата усъвършенствана система от 1937-1938 година, от която младите хора излизаха родолюбци, обичаха България. И такива хора са готови да жертват нещо от себе си за нея.
Интервюто взе: Лияна Фероли
Мъжки времена
На Жени
На ония, младите години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърбината, в пояса — нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът — ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че си не поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена — викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми — в ония мъжки времена.
Имах един комшия, харесал бе в Настан една жена, та ме веднъж извика той:
— Казвай какво ще искаш, за да я докараме до сватба!
— Дай — викам — на троица по сто лева, двеста лева отделно за пиене, та всичко петстотин, и сватбата ти е готова.
Съгласи се и след някой ден отидохме в Настан. Четирима нови хора влезнахме в селото и се позна. Казали на момата: „Тъй и тъй, ще те крадат!“ — и момата не излиза. Брат й заредил пушката. „Нека ми дойдат — рекъл, — ще им сдупча тиквите!“ Бре чакахме ден, чакахме два — не излиза.
На третия ден — аратличе имам едно в Настан, Шукри, дойде и ми рече: „Отидоха — кай — да орат в Блатнище. Стягай се!“ „Ами момата?“ „Момата — и тя.“ Още по-хубаво! Там е кър и няма кой да я спасява. Верно, брат й не е лесен, но той е сам, а ние — четирима.
Взехме вино, ракия и се отнесохме и ние към Блатнище. Ту в път, ту под път — прислонихме се до една водица, под едни високи ели, и зачакахме. Нивата — близо, вижда се как орат — момата и братът. „Дайте — викам — да попиеме ракия, докато стане пладнина, тогава момата ще дойде да напои воловете и ще я хванем.“
Викам си тъй, ама друго се случи. Видяло ни някакво козарче, че се тулиме край нивата, възкачило се на една борика и вика, та червата си дере:
— Ее-е-ей, аго Шебане! (И оня викаха Шебан, както и мене.) Хора, вика, има в дерето, ще крадат сестра ти, хора има-а-а-а!
Викам на моите:
— Втасахме я! Хайде да излизаме!
Брат й, като ни видя, приготви се. Откачи брадвата от сливата, бутна сестра си зад него и се развика:
— Вървете си кой откъдето е дошъл, че майките ви ще разплача! — И взе да хвърля камъни въз нас да го не наближаваме. Той си хвърля, ние си вървим, вървим и му викам:
— Адаш, куртулисване от тая работа няма! Ако е за разплакване на майки — я съм по-ербап! Пусни, викам, брадвата и си гледай работата, пък сестра ти ние на лошо място няма да я водим, ще я водим в град!
— Назад! — вика. — Ще ви пръсна тиквите!
Ония, моите аркадаши, втрепераха баджаците, ама я не спирам. Едната ми ръка на ножа, другата — на ливорвера. Викам:
— Ако е за трошене на тикви, сине майчин, хайде да ги трошим! — И са пуснах да го хвана, а пък той махна с балтията въз мене и щеше да ме е съсекъл, ако не подрипнах настрана, та ме закачи само в ръката, ей на това място, под лакътя. Съсече ми доламата и — до половината месото. Отмаля ми, значи, ръката, лявата ръка. Хванах го тогава с дясната за врата и с хващането го зарових в земята. Кораво бях тогава, яко и където хванех — не прощавах. Подлегнах го с коляното, пък със здравата ръка догребах едно дърво, та го бриснах по главата и му я обелих. Одрах му я от върха до челото. Сетне му разпасах пояса, изправихме го до една борика и го вързахме да не шава, а и раната вързахме с пояса. Курдисахме го като с чалма. Тогава чак се огледахме и видяхме, че сестра му избягала. Докато ние сме се разправяли — фукнала — върви я гони. Ами сега? Викам на младоженика:
— Бе ти кьорав ли си, мамицата ти, къде са ти очите?
Нейсе, ровнахме насам-натам и я хванахме в едни габри: легнало, закачулило се — лежи и си мълчи. Рипнахме връз нея, рипна и тя и взе да се бори. Ние четирима, тя една и баз-бая ни развъртя. Но я хванахме за плитките и — клекна. Заведохме я на нивата при брат й, а пък той ни се моли:
— Пуснете ме да си вървя! Пуснете ме, че ми е лошо, не ме оставяйте тука да умирам на тая борика!
И ние взехме, че го пуснахме. Съжалихме го. Че като рече тоя мъж: дръжте ма, ноги, ако си вятър — стигни го. Забрави и орало, и сестра, и всичко. Резна се в дерето и се загуби.
— Хайде — викам на невестата, — хайде сега, чоджум, да вървиш с нас да те направим ей на тоя апапин жена.
— На тоя ли, дето не си е още обрисал лигите! Птю-ю-ю! — И плю въз него. — Никогаш няма, кай, да стана негова жена!
Нахвърлихме се пак въз нея и я завлякохме нагоре въз баира, но тя не иска да върви. Имаше ситни плитки — половината й ги отмъкнахме, но тя се дърпа и не ще. Най-сетне я нарамихме кой за крак, кой за ръка — и я отнесохме в Джинджов азмак, тъй — наръки, наноги. Я бех краднало и други жени, ама такова женище не бех виждало: хем силно, хем инатин, развито и на кокал, и на снага, да не приказваме за ей тука, за отпред: такова нещо, агов, бесно, та буйно, да се не нагледаш и настискаш.
От гората възвихме към Грохотно. Очаквах брата й, като си отиде, да ни подгони и с други хора, та вместо по пътя за Дьовлен, ударихме през гората. Спряхме да я носим. Уморихме се. Взехме да я влачим, та шалварите й станаха като листница. По едно време младоженикът вика:
— Да я пуснем бе! Това е звяр, а не жена!
— Дръж я, верицата ти! Искаш да я оставим, за да се каже сетне, че ни е надвила?
И пак надолу, надолу, та до Грохотненската река. Трябваше да минем реката, та сетне да възвием през Хамам бунар за Дьовлен. Да я минем, ама как? Реката придошла, буйна, та мътна — ври! Има мост, ама чак в селото, не е като за нас. Щем не щем, трябваше да я бъркаме. Ония помагачи, двамата, не се съгласиха с нас и се върнаха — видя им се реката страшна. Жената и тя се тегли, и тя не ще сама да бърка в реката. Рекох тогава на младоженика:
— Хвърляй я на гръб!
Хубаво, ама тя висока, а пък той едвам до шията й стига, как да я „хвърли“? Викам му тогава:
— Клекни бе, клекни да те яхне!
Клекна той, ама тя пък не ще. Помъчих се да я бутна върху него, ама с една ръка — не мога. Вковала ногите — не мърда! Взех тогава ножа и го впрях на гърдите й.
— Ей сегинка — викам — ще ти смукна кръвчицата! — Я понатискам ножа, тя се понавива, я впирам, тя се понавива, докато легна на гърба на младоженеца и той я понесе към водата. Нямаше как — улови го за врата.
— Цепи! — викам му на оня. — И се не обръщай, аз ще я държа за краката!
Повървя оня, повървя и току се резна в някаква си дупка и се изгуби в мътнинето. С него — и жената. Чорапите й само ми останаха в ръката. „Брех! Отиде — викам си — хубавата невестица!“ Жулнах се тогава във водата. Я съм дългач и плавам, водата ма не плаши, ама тая вода не е като вода, а мешано с камънак и дърво — страхотия. Едно се впряло в корема ти, друго та ударило в рамото, трето в ребрата та престъргало — себе си ли, другите ли да спасяваш? Хайде, с две ръце да бях, ами то с една! С една — с една: улових жената за ногата — със зъбите, не с ръка — с ръката хванах някакъв корен и по него — на брега. Два часа дума не можем да продумаме, сини посинели — занемели! И тая работа на месечина става. Бъхтането с брата стана по пладнина, гоненето из гората, хващането на жената — докато да зайде слънце, а по месечина другото.
Седяхме каквото седяхме.
— Ставайте — казвам — да вървим!
Пък жената вика:
— Оттук нагоре не отивам! По-добре удавете ме в реката!
Започвам с хубавко:
— Хайде мари, Емине, недей се впира! Хайде, докато те молим с хубаво!
— Не, та не! Имам, кай, брат разбойник в Драма, той с лири ще те накичи, ако му заръчам, пусни ме, за тоя не ща да се оженя, пусни ме!
Младоженикът, уплашен, седи и чака. Гледа ма в очите.
— Ставай — казах, — ще та женим! Ето ти юнака!
— Не ща ти юнака, пусни ма! Тука умирам, ала не мърдам!
Хванах ливорвера и го впрях в нея:
— Осем убийства имам, ти ще си, казвам, деветото! Осем убийства — ти деветото, ако не станеш ей сега и да вървиш!
Сепна се тая жена и стана. Вървяхме, вървяхме — зазори се. Гледам, преваляме Хамам бунар и слизаме низ Криво било за Дьовлен. Цяла нощ сме ходили с път и без път, по папратища и през шума, превъртели сме се като през дарак, та здраво парцалче не е останало. Хайде — ние си можем и без парцали и без гащи, ами нея как да я представим в града? Викам на младоженика:
— Я ти върви да й вземеш дрехи, да я не въвеждаме такава листница в Дьовлен!
Пък той ма тегли настрана и вика:
— Бива, ама остави ни малко, манечко да се понагалим, че белким стане по-кротка!
— Бива! — рекох.
Повървяхме, повървяхме и аз почнах да си разпасвам пояса.
— Карайте — викам — напред, пък я ще остана малко по себе си!
Те подминаха, я останах. Ама ги наблюдавам. Запряха се по едно време на пътеката, а комшията й рече нещо и я препъна. Хвърли се въз нея и взе ногите й да разпилява, ама и тя мирна не седи, като ги сви, че като ги перна напред и младоженикът се претърколи два ли, три ли пъти — не мога да ти кажа. А бре, аланкоолу, една работа, като не ти е работа, защо я барем захващаш?! Настигнах ги и тръгнахме. Изпратих комшията за дрехи, пък ние с Емине спряхме току над Дьовлен да почакаме за дрехите. Впули се тогава в мене:
— Защо ма даваш на оня лигльо да ма лигави?! Не го ща за мъж. Тука умирам, в Дьовлен не отивам!
— Ще дойдеш — викам, — ще дойдеш! На мене пари са ми броили!
— Ако ти е за пари, брат ми с алтъни ще те покрие, пусни ма само да си ида!
— Пред думата — викам — алтъните пара не правят. Ще вървиш!
— С тебе — кай — ще дойда не в Дьовлен, а през море, ама с него — не!
Бре-е-е, накъде вървеше, накъде взе, че са изгърби! Жена си имам вкъщи, вярно, ама тая — жена и половина, бяла като мляко, очите й те режат като с нож, а гърдите й — фурна, мили брате — хвърляй сурово тесто, печи хляб и яж!
— Искаш ли? — вика. — Ето ма!
И тогава, грях-хаир — побарах я на поляната в единия край, та сме се запрели чак в другия. Права билка, да ти кажа, не остана! Викам си: „Дотука — баш! Ами сега? Взема ли я — посрамявам занаята! Не я ли взема — право в сърцето я ранявам!“
Тя усети, че съм надве.
— Нали с тебе ще вървим? — пита, заковала ма с очите.
Вкара ми сърцето под чатала, жената с жена! В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!
Хвърлих го на чест и рекох:
— Нема да е с мене, а с него!… Нема как.
Викна тя:
— Няма да е с него!
— С него ще е!
— Няма да е! — И фукна да бяга… Както са гледахме в очите — фукна. Хвърлих са и я вкопчих за петата. Не ми даде време нито да шавна, нито да стана — заигра като вихрушка, въртя, сука, влачи ме по камъните и по тръните, овърша тая сиромах жена цял харман, но я съм се вкопчил като кука за петата и я не пускам. Препъна се най-сетне и падна — с бяла пяна на устата. Понатъртих се и аз, но нямаше как. Починахме си, поседяхме, че й викам:
— Ще вървиш ли сега?
— Оставям се — вика — на ръцете ти!
Сетне дойде и оня, облякохме я и тръгнахме за Дьовлен. Трябваше да минем моста над реката и, дето се вика, ще си бъдем у дома. Свършихме я, значи, както трябва, кеф ми става, та ми се допява…
А то — само е било до песни…
Тамам наближаваме моста, и нещо закачулено изрипна и ревна:
— Сто-ой! Разплаках ли мамка ви!
Видех масур на пушка, амен-амен на десет, повече нямаше, крачки. Видех и една вързана глава и са досетих, че е брат й. Знаел, че за Дьовлен няма през къде да се влезе и ни дочакал там, под моста на реката. Моят комшия, като разбра каква е работата, вървеше зад мене — дялна се под синора, в повета, и отгърмя, а пък я се намерих по средата на пътя. Едната ми ръка — вързана, ливорверът — в пояса, докато бръкнеш за него, оня с маузера ще та свърши.
— Да не си шавнал! — вика братът и тръгва към мене да лови сестра си… Маузерчето — в мене!
И тогава, агов, тебе лъжа, мене истина, тая негова сестрица, дето цяла нощ я влачихме и парцалосвахме, шавна изведнъж и — от тая ми страна, дето беше — намери се отпред. Сама! Хванах я със здравата ръка за кръста и викам тогава на брат й:
— Хай си прекрачил една крачка, хай съм се хвърлил със сестра ти в реката! — А реката — кипнала под мене, страхотия!
Заковах го и — заднем, заднем — тръгнах по моста. Сестра му съм я вкопчил, не я пущам, държа я, а той ме гледа и нито да ме гони, нито да ме стреля… Тогава съм видял човек като мум, като свещ! Капчица кръвчица не остана в лицето му! Поседя вдървен, а че хвърли пушката, хвана се за очите и — заплака. Мъж не бех видел да плаче — видех… Идеше ми да се върна, да си му дам сестрата, ала тия работи не стават тъй: едно е да ти се иска, друго е — да можеш, а пък трето и четвърто да го направиш.
Тъй я доведохме в Дьовлен. И право при ходжата да ги венчае. Ходжата я пита:
— Зимаш ли го, мари, тоя мъж?
— Не ща го!
— Бре, че корава жена — развика се и ходжата, — направили сте я листница и пак не ще. Я — вика, — Шебане, да я заведете в гората пак, да поседи с елите сама, та белким й дойде ума в главата!
Сепна се тогава жената и — втаса. Венчаха ги…
Питам: „Сетне, аго Шебане, какво стана?“
… Сетне се водиха два месеца и кусур да имаше, повече не беше. Веднъж тя вика на мойта жена: „Яла, анайко, да ма изведеш да сея царевица в градината, да ми покажеш, че я не зная как се сее царевицата.“ Мъжът й я пусна (дотогава не беше я пущал) и отидоха с моята жена да й покаже как се сее царевицата. Отидоха, жената се върна, оная, настанката, са не върна — откачила през реката и право в селото си отишла.
Сетне ми проводи хабер да отида да говорим. Отидох и ми рече: „Разведи ма с оня лигльо, ще ти дам каквото щеш.“ Питам я: „Какво ще ми дадеш?“ „Ще ти дам две лири, ще ти дам и шаяк за три чифта навои, една фаша за цървули…“ Е, тъй ми рече. „Щом е тъй, смятай работата за опечена.“
Върнах се тогава в Дьовлен и награбих комшията. „Що я не зарежеш — викам му, — това жена няма да ти е, та каквото и да правиш. Трябва, ако искаш да ти е жена, пак да я крадеме, както сме я крали.“ „Дума да не става — уплаши се той, — такова нещо не повтарям, та ако ще би да си остана без жена през цял живот.“ „Щом е тъй — остави я, пък ще ти откраднем друга, по-кротка, живот да живееш!“
— Колко ще ми искаш тоя път?
— На трима по сто — триста, двеста за пиене, та всичко петстотин.
— Дадено — вика. — Върви кажи на оная, бесната, че я не ща!
— Няма какво да й казвам, ще дойдеш с мене да отидем в Настан да ви разостави ходжата, че да си гледаш кефа!
Отидохме в Настан, разведохме го, сетне му взехме друга една, крадохме я, ама не такава кражба, каквато бе първата: като я побарахме за плитките, и втаса…
Пък оная ми си даде двете лири и всичко там, каквото беше казала…
Много жени съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където и да я побараш — жена и артисва!
… Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.
Край