Нов живот
Родната къща на Васил Левски се намира в западната част на Карлово. Тя е от ранния период на Възраждането. Строена е през 18 вek от Кунчо Иванов, дядото на Левски, а след това е обитaвана от двамата му сина Иван и Въльо Кунчеви.
Къщата е малка едноетажна сграда. Каменни стълби отвеждат в зимника, стая, иззидана почти в земята. Вляво от стълбището има килер без прозорец със сандък за брашно, нощви и други съдове. Вдясно е скривалището. Пред него, в стената, е вграден долап, на който вътрешната стена е дървена вратичка, измазана с вар. В долапа се нареждали нагънати черги, за да се закрива вратичката на самото скривалище.
Горе къщата има две стаи.В едната стопаните са нощували през лятото, а другата е била гостна. Непосредствено до нея е долепена работилницата – ниска постройка, състояща се от стая, в която са плели гаитани и полуоткрита бояджийница.
Дълги години необитавана къщата рухва в годините около Освобождението. Възстановена е през 1933 г. върху разкритите й основи по проект на арх. Димитър Иванов. Материалите и трудът са дар от гражданите на Карлово и войниците от местния гарнизон, организирани от обществен комитет начело с тогавашния кмет на града Аристотел Янакиев.
Ценна помощ за възстановяването в първоначалния и вид, за вътрешната и уредба оказват племенниците на Апостола, дъщерите на сестра му Яна. През 1937г. тя отваря врати за посетители.
Ето какво си спомня Петър Димков за възстановяването на родната къща на Васил Левски:
Една вечер при мене дойдоха петима стари турци начело с един учител – много мъдър турчин, карловец, над сто години може би имаше. Той каза така: „Щом ще се прави къщата на Левски, да дадем и ние като карловци, каквото можем. Защото той не бе враг на турския народ, а на бейовете, на изедниците. И събрахме помежду си тези пари и ви ги даваме да ги употребите както вие знаете…“ И ми подава една голяма кесия, а в нея 18 000 лева. Дар за къщата на Левски!
Още повече се удивих, когато ми съобщиха, че иска да ме види и ходжата. Помислих, че войниците са направили някоя пакост и е дошъл да се жалва. А той пристъпи скромно, извади една стара кърпа, на девет възела вързана, и в самия й край бяха надиплени две-три златни монети. И вика: „Дойдох да помогна и аз.“
Като му знаех вярата, аз се позасмях и рекох: „Ами че той беше ваш враг бе, ходжа!“ А човекът отвърна: „Героите никога не могат да са врагове!“
Когато вече привършвахме работата, дойде друг стар турчин и каза: „Ашколсун, добре сте направили къщата, точно такава си беше. Но къде е бояджийницата на бай Иван Кунчев?“ Казах му, че не знам да е имало бояджийница. „Имаше – рече – помня я. Защото и аз бях бояджия.“ И ни я описа цялата. По негов терк я направихме. Той дори ни даде „такъма“, каза кое как е било, кое къде да се постави. И ето – всичко бе готово.
Така, като си помагаха добри българи, добри турци, въобще добри хора, из руините израсна къщата на Левски, която и днес, и винаги ще тачим и ще пристъпваме към нея като на поклонение, спомня си Петър Димков.